Стресна се от голата фигура, която се вмъкна в пещерата и започна да се приближава към нея.
— Аз съм, Карла Престон — чу тя гласа й.
— Карла?
— Не помниш ли, Глория? — каза загрижено младата певица. — Идвах при тебе, посъветвах те как да пезиш силите си.
— Спомням си — отвърна Глория. — Какво ми направиха?
— Всичко беше в мъгла, която ме зашеметяваше, не можех да виждам.
— Нарекоха ме Сафи, нали? — попита Глория.
— Ти се казваш Глория — настоя певицата. — Добре се справи с ролята си. Когато всичко се замъгли, чувах само гласа ти. Спомняше ли си тогава какво ти бях казала?
Мисълта на Глория постепенно се проясняваше.
— Благодаря ти, Карла — прошепна тя. — Отговарях на въпросите така, както би им харесало. Не се противопоставях, но после нямах никакви сили.
— Все пак си успяла, щом като помниш името си и знаеш коя си — каза Карла. — Но внимавай с Кона, тя е опасна. Изцяло е подвластна на дебелия Молох. Преструвай се като мен. Преструвай се! Трябва да се справим с Кона. Само тогава ще имаме възможност да се върнем в нашия свят.
— Ще внимавам — обеща Глория. — Какви бяха документите, които подписах?
— Обрече се на бедност и се отказа от всичко материално — отвърна Карла Престон.
— Имаше някаква хартия, върху която бяха написани странни знаци — спомни си Глория, — а също и листчета с моето име. Какво означава това?
— Сигурна ли си? Богата ли си?
— Винаги съм смятала, че имам много пари — въздъхна Глория и разказа за своето посещение при Мак-Килърн.
— Сигурна съм, че си завещала състоянието си на Молох. Измамили са те, както и мен.
Глория напрегнато мълчеше.
— Говори ли ти нещо името Мак-Килърн? — попита тя певицата.
— Чувам го за първи път.
— Мисля, че той е свързващото звено между този и земния свят.
Карла безпомощно сви рамене.
— Едно от момичетата е намерило пътя, по който можем да се върнем обратно, но то е мъртво. Пазачите на гуру са навсякъде — тя вдигна глава.
— Време е да тръгвам! Дръж се!
Карла имаше добър слух. Изчезна навреме — точно когато в пещерата се появи Кона.
— Дълго ли съм спала? — попита Глория. — Къде съм? Какво става с мен?
Кона тихо се засмя.
— Ти пи от свещеното вино, Сафи — обясни й тя. — Виното те пренесе в нашия свят.
— В света на вечното щастие? — каза Глория и непринудено се разсмя. — Бедността ще ме направи блажена. Аз съм Сафи, една от вас. От колко време съм тук?
Кона внимателно се вгледа в очите й. Глория се постара да издържи този поглед.
— Та това е цяла вечност — убедено говореше Глория.
— Наистина ли не искаш да знаеш какво е било преди? — недоверчиво попита Кона.
„Проверява ме“ — мярна се в съзнанието на Глория.
— Какво ще да е било, Кона! Вече съм в света на вечното щастие на божествения гуру.
— Да, вече си с нас — успокои се Кона.
— Запозна ли се вече със съседката си, Лорна? — поинтересува се тя.
Глория инстинктивно почувства опасността.
— Лорна? — попита. — Не знаех, че има такава.
Лорна, мислеше напрегнато тя, Лорна Коя може да бъде. Познаваше три жени, които се казваха така. Откакто беше попаднала в тази пещера, нито веднъж не беше чувала това име.
— Тя една от нашите сестри ли е?
— Лорна Дай — тържествено провъзгласи Кона.
— Върти ми се нещо в главата — измърмори Глория. — Но никак не мога да се сетя коя може да бъде.
— Не е нужно да се напрягаш — смекчи тона си Кона. — В предишния ти живот е била твоя секретарка.
— Какво сме правили в миналото с Лорна?
Кона я погали по главата.
— Забрави това, което те питах — каза проникновено тя. — Приготви се за това, което ти предстои. Изучавай молитвите и заветите! Тогава раят ще се отвори за теб.
След секунда Кона изчезна като в мъгла.
Имаше лошо предчувствие. Може би Кона беше забелязала нещо нередно в поведението й? Уморено се излегна върху кожата и се замисли за бъдещето си.
Барт Оруел беше зает през целия ден. Отпразнува рождения си ден, на който беше поканил много приятели. Не му остана нито една свободна минута и той изцяло забрави за Лорна Дай. Едва към единадесет часа вечерта си спомни за хубавото момиче. И за да се успокои, извика дърводелеца и му разказа какво се беше случило.
— Така или иначе, станалото е вече факт, но все пак тя не е трябвало да отива при куция Дориан.
— Какво да направя? — Барт се хвана за главата. — Ти наистина ли имаш доказателства, че куцият Дориан е похитител на момичета?