Выбрать главу

Самюел Бьорк Холгер

Момчето в снега

  Холгер Мунк и Миа Крюгер: #3

На Коледа през 1999 г. един пенсионер шофираше през планината от Осло към Хемседал. На седемдесет и една години, вдовец, той беше посетил дъщеря си за празника. По принцип този път му харесваше поради две причини: първо, защото не обичаше града — хубаво е да се измъкнеш от хората и вечните им потребности; второ, просто защото го обграждаше изключително красива природа. Гора, високопланински помни, върхове, езера — еднакво пленителни през всички сезони. Най-хубавото от Норвегия. Докъдето стига погледът, все неподправена красота. Тази година зимата беше подранила и да караш през натрупалия вълшебен сняг бе все едно да прекосяваш красивия, притихнал пейзаж на пощенска картичка. По принцип. Възрастният мъж не виждаше добре и се опита да си тръгне рано, за да се наслади на пътя до вкъщи. По светло. Но не, този път не потегли навреме. Мракът. Не го обичаше. Едно е да си седиш у дома пред огнището — хубаво е, в такива моменти изобщо не възразяваше, че земното кълбо се е завъртяло и е негов ред да потъне в прегръдката на нощта — всъщност е доста уютно. Да си сипеш чашка от нещо хубаво, да се сгушиш под одеялото на дивана, а навън да се пробуждат нощните животни и студът така да се е вкопчил в дебелите греди на стените, та дървесината да пука. Но в колата? Толкова далече от дома? Не, не му харесваше. Възрастният мъж намали скоростта и наклони лице още по-близо до предното стъкло. Беше купил нови фарове с обсег от 1000 м. Мощни фарове за извънредни ситуации като тази — запали ги, когато облаците се плъзнаха по небето и затулиха слабата светлинка на луната. Изведнъж се спусна леден, непрогледен мрак. Възрастният мъж притаи дъх и за миг се поколеба дали да не спре да изчака. Каква идиотщина, за бога! Навън бе почти минус двайсет градуса, а той е откъснат от хората. Трябва само да стисне зъби, ще се оправи някак си. Възрастният мъж тъкмо понечи да включи радиото, за да го държи буден, когото предните светлини ненадейно се натъкнаха на нещо и той удари спирачката с два крака. По дяволите. Силует на пътя. Какво…? Петдесет метра. Двайсет метра. Десет метра. Отчаяно набиваше педала, сърцето му се качи в гърлото, кокалчетата на стисналите волана ръце побеляха, светът едва не рухна пред очите му, докато автомобилът не спря най-накрая. Седемдесетгодишният мъж остана на мястото си, мъчейки се да си поеме дъх. Какво, дяволите да го вземат, беше това? Насред пътната лента пред него стоеше малко момче. Неподвижно. С посинели устни. На главата му имаше рог от сръндак.

1

Април 2013 г.

1

Десетгодишното къдрокосо момченце седеше отзад на малката гребна лодка и се стараеше да не мърда. То погледна крадешком баща си, настанил се зад греблата, и усети как го облива топлина. Отново бе на гости на татко. Най-сетне. Изминало беше доста време от последния път, след който мама научи за случилото се в татковата къща навътре в гората, в подножието на планината — мама я наричаше „съборетина“. Момченцето се опита да ѝ обясни как няма никакво значение, че татко не приготвя вечеря като нея, пуши вътре и държи пушки във всекидневната. С тях стреляше по яребици, не по хора, но мама не искаше и да чуе. Повече никакви посещения. Дори се беше обадила в полицията или май не в полицията, но за всеки случай повика един човек, който дойде и разговаря с него до масата в кухнята и си водеше бележки в тефтер, а след това момченцето не видя повече баща си. До днес. На десетгодишното дете му се искаше да разкаже колко книги е прочело от миналия път — книги за риболов. Вече може да изброи много видове риба — сиг, сивен, молва, пъстърва, сьомга — и научи, че в тези води не се среща щука, защото щуката обича да се спотайва в дзуката. Тук такава няма въпреки заблатения бряг, но момчето не каза нищо, защото си знаеше урока: на риболов се мълчи, само ако татко го затвори пръв, му е позволено да отвърне съвсем тихичко.

— Първото ни излизане в езерото Свартшьон за годината — прошепна баща му, усмихвайки се през брадата.

— Всеки път е вълшебно — на свой ред прошепна момчето и го обля нежна топлина, защото татко му намигна.

Многократно се бе опитвал да обясни на мама: за татко; колко обича да идва тук; за птиците навън и за миризмата на дърветата; че невинаги нещата опират до парите, а татко не е виновен, задето не искат да купуват рисунките му; как може да вечеряш и без да си измиеш ръцете, и без покривка на масата. Ала тя не искаше и да чуе, а по някое време, понеже с такава мъка намираше думите, престана да прави опити.