Усмихна се на собственото си отражение.
Колко си красива, Каролине!
Колко си способна, Каролине!
Палтото ти ново ли е, Каролине? Много е хубаво.
Даваше ѝ такива задачи.
Трябва да се научиш да обичаш себе си.
Осло?
Столицата.
От толкова време искаше да отиде там!
Да види двореца. Стуртинга. Улица „Карл Юхан“. Националният театър. Парк „Фрогнер“ със статуите. И не на последно място — Операта.
Пое дълбоко въздух за последен път и се насили да направи няколкото крачки до входа. Единият крак. После другият. Ето че се озова вътре. Намираше се в залата за заминаващи пътници. Леко ѝ се виеше свят, но не спря. Всичко ще бъде наред, Каролине. Само още малко. Син екран. SK4111. SAS. Осло. Излита в 12:35.
Идвам, Вивиан.
Мама идва да види как танцуваш!
3
Застанал на прозореца в малкия си апартамент. Холгер Мунк палеше четвъртата си цигара за деня и се чувстваше като идиот. Пролетта бе дошла в Осло, дърветата около стадион „Бишлет“ се раззеленяваха, но нямаше какво друго да го разведри. Зимата беше тежка. Не, зимата беше хубава, затова се чувстваше толкова глупаво. Беше в отпуск. Дъщеря му Мириам бе претърпяла злополука. Не ходеше на работа, за да ѝ помогне да се вдигне на крака. Бедата сближи семейството. Напуснала бе някогашния си дом в квартал „Рьоа“ преди повече от десет години, но тази зима сякаш бяха заличени всички трагични последствия и разводът му с Мариане все едно не се бе състоял. Отначало Мириам лежеше в болница, но когато лека-полека започна да се подобрява, я преместиха вкъщи, в стария им дом. И той я последва. Новият мъж на бившата му съпруга, Ролф, се изнесе, за да не пречи на болната, а Мунк се възползва и зае мястото му. И ето че отново бяха почти семейство. Няма да я бъде, как не се досети, по дяволите!? Господи, колко беше глупав! Вечеряха във всекидневната, събрани около масата от скъпо дърво. Преди много години я бяха купили заедно — той току-що бе започнал работа като следовател в случаите с убийства и за първи път разполагаха с малко допълнителни средства. Петък вечер пред телевизора — като съвсем нормално семейство. Двамата с Мариане седят на дивана, а внучката им Марион се е разположила между тях. Мириам едва не се прости с живота си. Трябваше да разбере, че това е причината тя да се държи така. Като едно време. Сякаш пак са заедно.
Мариане дори не го обвиняваше, макар дъщеря им да бе на косъм от смъртта по негова вина. В някакъв смисъл. В отдел „Убийства“ бяха по петите на извратен убиец, а Мириам щеше да е последната му жертва. Можеше да стане последната му жертва. Мунк дръпна от цигарата и поклати глава. Тялото му още не се бе отърсило от ужаса. Какво щеше да стане, ако…? Ами ако…? Но се размина. За щастие. После се опи от приятния уют. Той и Мариане. И Мириам. И малката Марион. Даже отново започна да носи венчалната халка. Идиот — навярно това представлява в очите ѝ. Преди няколко дни дойде при него на стълбите, докато пушеше.
Трябва да поговорим, Холгер…
Прочете го в погледа ѝ.
Ролф се връща утре…
Само кимна. Взе малкото си багаж и за пореден път си тръгна с подвита опашка.
Какъв идиот!
Приличаше на глупав тийнейджър.
Холгер Мунк смачка наполовина изпушената цигара в пепелника до прозореца и понечи да запали нова, когато телефонът му зазвъня.
Името, изписано на дисплея, не бе виждал отдавна.
Анете Голи.
Талантливата русокоса прокурорка движеше отдел „Убийства“, докато той отсъстваше.
— Да? Мунк на телефона.
— Здрасти, Холгер! — изрече с ласкав глас.
Холгер Мунк оглавяваше специален отдел „Убийства“ на улица „Марибуесгате“ повече от десет години и с течение на времето се бе обградил с най-способните хора в Норвегия. Анете Голи безспорно бе сред тях. Нямаше как да се отрекат конфликтите между отдела и началството в „Грьонлан“. Мунк обичаше да действа, както си знае, а това не се нравеше на всички. Например на шефа, Микелсон. Мунк беше убеден, че ако процентът на разкритите убийства не беше изключителен, Микелсон щеше да ги принуди да се върнат в „Грьонлан“, за да ги държи под око. Въпрос на политика и контрол. Анете Голи обикновено влизаше в ролята на дипломат. Беше сглобката, която поддържа системата.