- Тя сложи ръце върху прелестно оформения си ханш. - Ако беше по-слаба, бих се обидила.
- Обичам да ям, а италианската кухня ми е любима - излъгах. Нямаше да навреди да
спечеля някоя и друга точка пред майката.
- Тазът ти е хубав, широк. Подходящ за износване на моите внуци.
- Ам... - Това вече ми дойде съвсем неочаквано.
- Мама - опита да се намеси Тони, но отново не се получи. Когато тази жена имаше да
казва нещо, тя не си мълчеше и хората трябваше да слушат.
- Да, ти ще ми родиш красиви внуци, момчета. Трябва да продължим името Фазано.
Знаеш това, нали? - Очите й ме пробождаха. - Искаш ли деца?
Тони се притече на помощ:
- Мама, стига. Гладен съм и вече трябва да представя Миа на останалите.
- Добре, добре - тя плесна с ръце, после ме хвана за китките и ме придърпа, като силно
ме прегърна. И тогава прошепна в ухото ми думите, които биха разтопили дори жена с
половин сърце: - Копнеех за теб. Всяка нощ се молех моят Антъни да намери своята
спътница. Толкова съм щастлива, че си тук. - Гласът й звучеше дрезгав, в очите й се бяха
появили сълзи.
После Мона се отдръпна, сложи ръце на бузите ми и ми залепи една мокра целувка по
устата. Не е кой знае какво момиче да целуне момиче. Понякога Жин и Мади ме целуваха.
Но жена, с която се бях запознала преди минутки? Жената, чието сърце скоро щях да
разбия? Не, не беше никак добре. Никак.
Хектор мина край нас, прегърна последователно доста от насядалите хора и седна на
единия от трите празни стола начело на масата.
- Хайде, любима - подкани ме Тони и ме поведе към другия край на стаята.
Любима. Така ме наричаше Уес, а той със сигурност би решил, че този сценарий е супер
смешен. Можеше дори да го използва един ден за филм - романтична комедия. Изумително
красив боксьор и бизнесмен наема жена компаньонка, защото е гей, а не е готов да го
признае пред семейството си. Настаних се на стола до Хектор. Бях убедена, че това е
стратегически замислен ход, но не пропуснах да забележа разочарованието в очите му, задето Тони не седна до човека, когото истински обичаше.
Всичко беше толкова потискащо. Двама мъже, двама влюбени мъже, да не могат да
бъдат открито заедно заради обществото, семейството, бизнеса.
Хванах ръката на Хектор под масата и я стиснах силно. Той обърна поглед към мен и
крайчетата на устните му се повдигнаха съвсем леко.
- Не се притеснявай за мен. Вече съм свикнал.
През следващия час бях представена на всички сестри. Първо на най-голямата
Джованна, на тридесет и девет. Беше наследила гените на майка си: около един и
шестдесет, с гъста черна коса, но очите й бяха тъмнокафяви като зърна изпечено кафе.
Толкова тъмни, че почти не виждах зениците. Но това не отнемаше ни най-малко от
красотата й. Макар че имаше някоя и друга бръчица около очите, предимно от смях, това
не променяше факта, че беше истинска красавица. Както и всички жени във фамилията
Фазано.
Не можах да запомня имената на четирите й деца. Бяха на различна възраст и бягаха
край масата като обезглавени пилета. Чух няколко италиански имена, които със сигурност
нямаше да запаметя. Разбрах, че са две момчета и две момичета.
Следващата беше Изабела. С три-четири сантиметра по-висока от сестра си, на тридесет
и седем, същата черна коса и кафяви очи. Само устата й беше различна - досущ като тази на
Тони. Представи ме на двамата си синове, които ходеха на училище. Не можех да преценя
възрастта им. Не ми се беше налагало да съм край много деца в живота си.
Наред беше София. С два-три сантиметра по-висока от Изабела. Изглежда всяка
следваща ставаше все по-дълга. Интересен факт, който споделих с Хектор, когато се
шегувахме по-късно. Тази жена обаче беше наистина от класа. Бе облечена в тясна пола
под коленете и бяла блуза. Гъстата й черна коса бе прибрана на кок точно над врата. Очила
с рамки имитиращи черупка на костенурка, бяха кацнали на красивия й нос. Очите й бяха
тъмни като тези на сестрите й, но кожата й беше много по-бледа. Зачудих се как ли е
изглеждал господин Фазано. Може би е бил италианец със светла кожа?
- Идваш направо от работа? - попитах София.
- Да, беше ужасен ден в офиса. Аз съм главен финансов директор на „Фазано Лимитид“.
- Момичето, което разполага с парите - пошегувах се и се чукнахме.
- Същата. Някой трябва да държи под око тези хулигани. Ако не бяхме аз и екипът ми,