потупаше по рамото и заваляйки думите ме окуражаваше: „Браво, страхотна работа“. И
всичко това, преди да стана на осемнадесет. Бях сменила толкова работни места и бях се
трудила толкова много часове, че можеха да ми плащат осигуровки. И дори сега беше
същото. Бачках като компаньонка, за да спася задника на баща си и да му изплатя
дълговете. Наистина не беше моя работа да казвам на някого как да живее живота си, след
като бях прецакала своя, а и никак не умеех да поставям себе си на първо място, но всичко
това бавно се променяше. Нещата постепенно се подобряваха. Сега разполагах със
средства. Имаше и хора, на които им пукаше за мен и за бъдещето ми. Мади, Жинел, Мили, Уес, Алек. Всеки от тях би ми помогнал да се измъкна от блатото. Можех да се обзаложа. И
харесвах Тони и Хектор. Вярвах, че им е писано да бъдат заедно.
- Искам просто да им помогна по някакъв начин, да направя каквото е необходимо.
- Как те намериха?
Не знаех как да отвърна. Ако й кажех, че съм ескорт и са ме наели, може би щеше да
гледа на мен с по-лошо око? Обикновено, когато някой споменеше тази дума, хората я
асоциираха с проституция, но в моя случай не беше така. Е, почти не беше така. Реално аз
спах и с Уес, и с Алек и определено ми потекоха лигите в първия миг, в който видях Тони,
но последното беше забравено.
Анджелина търпеливо чакаше отговорът да се оформи в главата ми и аз й бях
благодарна, че не ме притиска. Около тази жена се създаваше някак тиха и спокойна
атмосфера. Качество, на което можех само да се възхищавам. Погледнах красивото й лице.
Очите й бяха мили, ведри и толкова сини, че на човек му се приискваше да се гмурне в тях и
да плува.
- Аз съм компаньонка.
Веждите й отскочиха чак дотам, където започваше косата й, и тя възкликна. Но после,
вместо да ме наругае, да ме обиди, да ме унизи заради професията ми, Анджелина отметна
глава назад, косите й се разпиляха като черен сатен по гърба й и избухна в нечовешки
смях. Смехът й бе сърцат, сякаш извираше от дълбините на цялото й същество. И много
заразителен. Не се сдържах и се разкикотих с нея. Когато се присъединихме към Хектор,
който ни чакаше на касата, по лицата ни се стичаха сълзи от смях.
- Какво, за бога, ви става на вас двете? - попита той, като местеше поглед ту към мен, ту
към нея и обратно.
Опитахме се да спрем да се смеем, но не се получи. Най-накрая успях да си поема дъх:
- Тя разбра каква ми е професията - продължих да се хиля.
Това веднага прикова вниманието му. Хвана Анджелина за лакътя и я придърпа до себе
си.
- Не е така, както изглежда - каза той през стиснати зъби.
- Че плащате на Миа за този месец, за да се махне Мама от пътя ви и после да си живеете
тайно?
- Добре, така е, както изглежда.
Това предизвика пореден пристъп на смях. Хектор плати дрехите и ни изкара от
магазина. В лимузината всички се укротихме. Хектор се обърна към Анджелина и стисна
ръката й.
- Не бива да казваш на Мона. Ще бъде съсипана. Обещах на Тони, че заедно ще минем
през всичко това, и стоя твърдо зад решението му. Той мисли, че Мона не може да разбере
какво означаваме един за друг. Вярва, че за нея истинската любов е възможна само между
мъж и жена.
- Дори от това да следва, че ще се наложи да криете любовта си завинаги?
Отчаян, отпусна рамене. Затвори очи, сякаш обмисляше отговора си. И двете чакахме.
- Дори да е така. Дори тази да е цената да имам любовта на брат ти? Да, това би трябвало
да ми е достатъчно. Обичам го. И ще направя всичко за него.
Оказа се, че Хектор говори самата истина. През следващата седмица прекарахме доста
време със семейството, ходихме по бизнес събития и фамилни сбирки. Бях предимно с
Хектор и влизах в ролята на придружителка на Тони, когато се явявахме пред хората. Като
красива вещ, закачена за ръкава му. И това ме дразнеше по всевъзможни начини. Не
защото ме използваше заради външния ми вид, а понеже всеки път, когато ме представяше
като своя годеница и околните се разтапяха, слушайки лъжите за връзката ни, това
убиваше Хектор. Малко по малко, парче по парче.
Трябваше да се направи нещо. Просто не знаех какво.
ГЛАВА СЕДЕМ
- Всеки момент ще е тук - извика Хектор, втурвайки се в кухнята, обут в официални
чорапи. - Къде, по дяволите, са обувките ми?
- Папи, защо трябва да слагаш обувки? - засмя се Тони, докато оглеждаше краката на
Хектор.