мартенски въздух. Слава богу. Не, не, бог нямаше нищо общо. Никакви разговори за бог
тази вечер. Лично щях да се погрижа за това.
Две силни ръце ме обгърнаха. И макар да бяха прелестни, не бяха ръцете, за които
копнеех. Уес. Исках Уес да е тук.
- Миа, всичко е наред. Не се оставяй на Мама да те повали. Ще го измислим - изрече
Тони в косата ми.
Поемах си дъх на дълги, бавни глътки. Галопиращото ми сърце започна леко да се
успокоява и да възвръща нормалния си ритъм. Когато усетих, че мога сама да стоя на
краката си, без да падна, се обърнах и отблъснах Тони назад.
- Трябва да кажеш на майка си. Работата отиде прекалено далеч.
Той отпусна засрамен глава.
- Знам, но е толкова трудно. И тежи. Знаеш ли колко тежи?
- Знам. - Седнахме на столовете на терасата с лице един към друг. - Но аз не съм
единственият човек, подложен на такова жестоко напрежение. Хектор не се справя
особено добре в тази ситуация. Не го приема никак лесно.
Тони рязко вдигна глава. Около очите му се бяха появили бръчици, издаващи
тревожност.
- Какво имаш предвид?
Стиснах ръцете му между дланите си.
- Като отказваш да приемеш кой си ти самият, не приемаш и него. - Очите му се
присвиха, но остана мълчалив. - Това бягство от истината, замазването й? Не искам аз да го
изговарям с думи, но все някой трябва да го каже. - Той повдигна брадичка, безмълвно
подканвайки ме да продължа. - Погледни на нещата през очите на Хектор. Това, което му
засвидетелстваш чрез действията си, е че той не е достатъчно добър, че любовта му не си
заслужава риска.
Тони едва не се задави от изненада и рязко се отдръпна назад.
- Това не е истина! Обичам го.
- Така ли? И защо тогава го криеш?
- Знаеш защо - гласът му звучеше грубо, нападателно, челюстите му бяха здраво
стиснати, говореше през зъби.
- Не е достатъчно силен аргумент. Това са само извинения. И след години... колко
години? Петнадесет години използваш тези извинения. Време е да освободиш себе си, да
превърнеш Хектор в свой основен приоритет така, както е направил той. През цялото това
време той спокойно е можел да каже на някого от семейството ти, на приятелите ти, на
хората от бизнеса ти, но не го е сторил. Той е бил щастлив да бъде някъде встрани, в
периферията, само и само да те има. Твоето щастие е единствено важно за него, но кълна
се, този цирк, който разиграваме пред семейството ти... това го убива. Аз го виждам в очите
му. Защо ти не го виждаш?
- Мамка му! Защо всичко трябваше да е толкова сложно?
- Такъв е животът, Тони. Време е да пораснеш. Избери Хектор. Независимо от цената.
Той би направил точно това за теб. Поставил е твоето щастие над своето, защото е избрал
теб.
И след този последен изстрел право в сърцето му напуснах терасата.
Хектор и Мона чакаха в хола, но аз минах край тях и продължих към стаята си, без дори
да ги погледна.
- Миа... - Гласът на Хектор трепереше, когато изрече името ми, но аз не спрях. И тогава
осъзнах колко съм груба в гнева си. Към клиентите си, към Мона, към хората, които
постепенно започваха да придобиват такова голямо значение за мен. Тъкмо преди да завия
по коридора, се обърнах:
- Извинявам се. Изведнъж ми стана зле. Лягам си и няма да се върна за вечеря. Мона, благодаря, че дойде да ни видиш. Убедена съм, че специалитетът ти ще е много вкусен.
Хектор ме настигна по коридора, прегърна ме силно и сълзи напълниха очите ми.
- Съжалявам. Ние съжаляваме, двамата. Прости ни - шепнеше тихо, така че само аз да
чуя. Исусе, този мъж беше невероятен.
- Знам. Просто след тази вечер имам нужда да остана за малко сама.
Той ме пусна и аз се прибрах в стаята си. Метнах се на леглото, взех телефона си и
набрах номера на единствения човек, с когото не биваше да говоря. Звънна четири пъти,
преди да се включи гласовата поща.
Тук е Уес. Оставете съобщение след сигнала. Ще се свържа с вас при първа възможност.
Силният му гърлен глас се изля директно в сърцето ми. Изчаках сигнала.
- Здрасти. Аз съм, Миа. Аз просто... - Поех си дълбоко дъх и се опитах да реша какво
възнамерявам да му кажа, но не измислих нищо, което да не звучи отчаяно. И точно така
прозвучаха следващите ми думи. - Исках да чуя гласа ти. - Затворих очи. - Ще се чуем скоро.
Става ли? Чао.
ГЛАВА ОСЕМ
През следващата седмица атмосферата, обгръщаща нашето трио, в каквото се бяхме