Смъртоносно опасен. - Какво означава това? - най-сетне каза нещо на английски.
- Господин Дюбоа, моделът ви не бързаше достатъчно, а Вие я очаквахте преди час -
отвърна миньонът.
Преди час ли? Майната му на тоя! Ако е искал да стана рано, да беше навил будилник
или да намери интересен начин да ме събуди. И понеже не бе направил нито едно от двете,
нямаше да поема никаква вина.
- Imbecile - промърмори Алек, достатъчно високо да го чуем ние, но не и събиращата се
край нас публика. - Зле си със зрението ли?
Мъжът сбърчи нос и отметна глава.
- Със зрението? В смисъл дали виждам добре?
- Освен, че си глух?
Този път мъжът мина в атака.
- Вижте, господин Дюбоа, Вие сте казвали, че моделите трябва да следват правилата, като идването навреме е едно от тях. Тя закъсня, наистина много закъсня. Цял час. Просто
се опитвах да я накарам да побърза...
- Достатъчно! Ти... - Алек сочеше с пръст мижавия човечец, - ти си идиот. Не виждаш ли,
че е с наранен крак и че ходи с патерици?
- Само се опитвах да...
- Assez! Не. Затвори си устата, преди с моя помощ да си пробил такава дупка в земята, че
никога да не намериш изхода към повърхността - извика Алек, вдигна ръка, огледа цялото
помещение и продължи. - Искам всички, които слушат, а аз съм наясно, че всички надавате
ухо... - Няколко души се опитаха да отместят очи от нас и да се направят, че не подслушват
разговора ни. - Тази жена е Миа. И тя е единствената муза на „Любов върху платно“. Това,
което трябва да знаете, е, че е безценна и незаменима като рисунките ми. Отнасяйте се с
нея със същото уважение, което изпитвате към изкуството ми. Сега, на работа. - Плесна
отривисто два пъти с ръце и дойде да ми помогне. - Добре ли си, ma jolie?
- Да, този просто ме ядоса. Така ме дърпаше за ръката, че едва не паднах. Беше грешка,
наистина.
- Която той никога няма да повтори - изплю думите, после се наведе, вдигна ме на ръце
и ме понесе като принцеса. - Хубаво ли се наспа?
Това беше моят шанс и аз веднага се възползвах от него.
- Би било още по-добре с красиво, топло тяло до мен - заявих смело.
Той спря и закова очи в моите. Зениците му се разшириха, светлокафявите очи
потъмняха.
- Така значи?
- Никога не лъжа - което не беше самата истина. Послъгвах винаги, когато ми изнасяше
или пък бях натясно. А сега просто ми беше изгодно. Алек се усмихна.
- Много ми е трудно да повярвам, ma jolie.
Заведе ме до същото място, където работихме предния ден, и пак ме сложи да седна на
онзи стол. Преди да ме пусне, прошепнах сладко в ухото му:
- Повярвай ми, французино - и целунах нежно бузата му. Нищо повече. Просто едно
напомняне за горещата ни целувка отпреди два дни.
- Май ще се наложи да променим обстоятелствата, при които прекарваш нощите си. Не
искам да се чувстваш пренебрегната и да оставаш с впечатлението, че никой не се грижи за
теб.
- Да, това би било голяма трагедия - усмихнах се. Неговият отговор се сведе до едно
смигване. После се обърна и взе четката и боята. - Пак боядисани усти?
Алек застана пред мен и безмълвно повдигна брадичка, сякаш ме моли да погледна
нещо зад гърба си. Обърнах се настрани, опряна на стола, като внимавах да не стъпя на
болния крак. И тогава го видях. Не, не ГО, видях СЕБЕ СИ. Две мои АЗ. Едното
представляваше черно-бяла рисунка, а другото беше комбинация от снимка на едната
половина на платното, а другата беше празна. На второто платно единственото цветно
петно бяха яркочервените ми устни. Изправих се и заподскачах натам на един крак.
Първият нарисуван образ беше толкова истински и жив, че не се отличаваше от снимката.
Четката се бе плъзгала така деликатно и нежно, с минимални, внимателни движения, че
изглеждаше като перфектно копие на фотографията на другото платно. Изправих се и
заподскачах на един крак към него. Дори се виждаше сълзата, стекла се по лицето ми.
Скръбта в очите ми. Отпуснатите рамене на една изстрадала жена. Тъжна и все пак...
красива. Съвършено уловен момент.
- Това е... не мога да повярвам... как? - прошепнах и вдигнах ръка да докосна картината.
Преди да успея да я пипна, Алек стисна нежно китката ми и ме спря.
- Недей, все още е мокра. Работих цяла нощ. - Очите ми се разшириха от изумление.
- Много съжалявам. Не знаех. Страшно тъпо от моя страна. Искам да кажа... има логика,
трябваше сама да се сетя. Извинявай. - Лицето ми помръкна.
Той протегна ръка и погали един кичур от косата ми, опипа го между палеца и