- Наемал ли си муза досега? - не исках дори да чуя отговора, но не можех вече да сдържа
въпроса си.
Той направи снимка, нагласи камерата, каза нещо на един от асистентите си, който
нанесе корекции в осветлението, пак щракна и едва тогава ми отговори:
- He, ma jolie. Ти си единствената.
И това беше достатъчно. Харесваше ми да съм единствената муза, която някога е
наемал. Не бях сигурна дали това ме правеше по-добра или по-лоша от останалите, но в
името на психическото ми здраве реших да се преструвам пред себе си, че е нещо хубаво.
- Какво правим в момента? - попитах и се обърнах с лице към празната част на
недовършената картина.
- Ще те накарам да се влюбиш в образа си, което за човека, който гледа тази картина, ще
означава послание да обича себе си.
Убедена съм, че очите ми се присвиха по доста неприятен начин.
- Я пак!
Алек въздъхна тежко.
- Ма jolie, трябва да довърша тези статични снимки, за да мога да рисувам, после да
вечерям с теб, да правя любов с теб и да се върна да рисувам. Има толкова много работа -
звучеше като развалена плоча.
Но подсъзнанието ми отказваше да проумее какво ми говори. За мен това беше същото
като да си изготвиш списък с домакинските задължения: кога примерно да сложиш
прането в пералнята и така нататък. Той трябваше да вечеря с мен, трябваше да правим
любов, трябваше - безкраен списък с тежки ангажименти за вечерта.
- Не е нужно изобщо да се занимаваш с мен - отвърнах ядосана.
- Миа, моля те, престани да мислиш за какво по-напред да ми се сърдиш и се фокусирай
върху работата.
Обърнах се с ръце на кръста, напълно забравила, че гърдите ми се развяват и всеки
може да ги види.
- Няма как да го направя - гласът ми се повиши с няколко октави, а това привлече
допълнително вниманието на другите мъже в ателието. Сложих ръка да се покрия и да
запазя поне мъничко приличие. - Та аз дори не знам какво искаш да направя! - продължих
през стиснати зъби.
Алек се приближи до мен и ме сложи обратно до стената. Отметна косата ми от рамото и
врата ми, зарови нос в кожата ми.
- Ма jolie, съжалявам, не желая да те ядосвам. Напрежението е наистина голямо. Нека се
концентрираме заедно и после ще говорим. Oui? - Само за два дни спокойният му тон бе
започнал да действа като магия и в същото време успяваше да ме накара да се съсредоточа.
Целуна рамото ми с неприкрита страст. Усетих целувката като обещание, което той имаше
твърдото намерение да спази по-късно тази вечер. - Сега сложи ръка тук - вдигна лявата ми
длан до стената. - А другата я искам долу върху платното, над сърцето на образа ти.
Макар че беше рисунка върху коприна, не исках да объркам нещо и да я изцапам. Алек
се върна при апарата си.
- Добре, Миа, погледни лика си. Помисли си за някой период от живота ти, когато си се
чувствала обичана. Красива. Удобно в кожата си.
И в този миг бях връхлетяна от спомен от детството си. Преди мама да ни изостави.
Тогава бяхме щастливо семейство. Четиримата. Току-що от кметството на областта ми
бяха дали главната роля в детската пиеса. Дори мама беше щастлива, което означаваше
много за мен, защото тя мислеше само за собствените си желания и капризи. Но не и
тогава. Този ден тя ме прегърна и целуна, каза ми, че се гордее с мен и че винаги ще ме
обича. Татко пък дълго ме пристиска в обятията си. После прошепна в ухото ми как винаги
бил подозирал, че у мен има нещо уникално. Нещо, което нито едно друго дете не
притежавало. И в този миг, намирайки се в сигурната прегръдка на баща си и обградена от
любовта на майка, аз му повярвах. Най-хубавият ден в живота ми.
Камерата щракаше като побесняла.
Но с това споменът не секна. Мама ни напусна на следващия ден и никога не се върна.
Така и не участвах в пиесата. Дълго време си мислих, че именно аз съм виновна да ни
изостави, понеже бях постигнала нещо, бях се справила толкова добре, че успях да спечеля
цялото внимание на татко, за което майка ми толкова силно копнееше, макар че бях едва
на десет. Сега вече бях пораснала, сега вярвах в друго, знаех причините. Е, не точно, но като
цяло...
Огледах разплакания образ на двадесет и пет годишната Миа и я съжалих. За секунда
само си позволих да изпитам това чувство по отношение на детството си и относно
изборите, които направиха родителите ми, а и за моя избор впоследствие, във връзка с
начина, по който живеех сега. И това, което виждах, не беше вече красива картина. Беше