Даде ми вода и балсам за устни. Кълна се, този човек мислеше за всичко. После прекоси
халето и ме остави сама с музиката и картината.
Аз гледах ли, гледах. Гледах себе си. Тази, която Алек направи първия ден, висеше
вляво. Червените устни и плъзналата се по лицето ми сълза поразяваха с тъгата си.
Картината вдясно представляваше същия образ, но допълнен с нарисуваното ми тяло, с
ръката, която докосва сърцето, имаше също отпечатъци от устни през няколко
сантиметра. Осветлението над произведението беше силно и някак целенасочено. Сякаш
започваше от центъра на картината и се пръскаше настрани, акцентирайки върху
дълбочината на тъмното, но и върху яркостта на червеното. Изглеждаше почти като 3D
изображение.
- Разбра ли вече какво означава? - попита Алек, който също съзерцаваше картината.
Погледнах го и дълго не откъснах очи от него. Наблюдавах как се гордее с това, което
бе създал. Този мъж, именно той, би трябвало да бъде обект на изкуството. Беше толкова
голям, силен, мъжествен. Косата, която сега бе прибрал на кокче, грееше като злато под
осветлението. Бавно потъркваше с кокалчетата на пръстите си брадата и мустаците.
Чуваше се лек шум - като от стържене по нещо меко и в същото време грапаво.
- Успя ли, ma jolie?
Поклатих глава и се фокусирах върху картината.
- Виждам, че е красива и ме вълнува по особен начин.
Погледът му се стрелна към мен.
- Вълнува те?
- Да - прошепнах и се концентрирах пак върху платното. - Тази тук изглежда тъжна. Но е
повече от тъга. Има някаква тиха покруса, разруха. Мъката в очите е толкова дълбока, че
ме кара да предположа, че никога няма да бъда щастлива. - Опитвах се да се отделя от
изображението си и да мисля непредубедено, но беше ужасно трудно. И Алек едва ли бе
искал да се чувствам така. Той кимна:
- Да, когато направих снимката, изпитах болка. Тогава разбрах, че точно това е кадърът,
който ми е нужен. Изкуството трябва да те кара да преживяваш. Добро, зло, щастие, тъга,
любов, омраза, студенина, топлина. Всичко, което виждаме, веднага се свързва с нещо в
самите нас. И тази картина те развълнува точно така, както трябваше.
- Защо? Защо искаш някой да изпитва такава дълбока тъга, от която никога не може да
се излекува?
Погледът му срещна моя.
- Защото държа този, който гледа творбата, да почувства и да види същото. Картината
се казва „Няма любов за мен“.
Думите му ме промушиха като нож. Сълзи потекоха и по двете ми бузи.
- А другата? - попитах, макар че се страхувах да чуя отговора.
- Какво те кара да изпитваш?
Огледах фотографираното изображение и веднага извърнах поглед.
- Срам. - Челюстите ми се сключиха, стиснати до болка, но кимнах с глава. Погледнах
пак и се фокусирах на мястото, където ръката ми докосваше сърцето на тъжната Миа. -
Надежда. - Той продължи да съзерцава картината и да чака. Взрях се във всеки червен
отпечатък от устните си по Миа, която протягаше ръка да докосне тъжния образ. - Любов -
свих рамене.
Алек се обърна, приближи се и клекна пред мен. Двете му ръце обвиха лицето ми и той
ме целуна нежно. Усетих вкуса на кафе и на нещо тъмно, мрачно, нещо уникално, характерно само и единствено за него.
- Виждаш това, което искам да видиш. Срам. Надежда. Любов. - Очите му бяха широко
отворени, чертите нежни, а погледът му изучаваше лицето ми.
- Но защо? Тези неща са трудни за разбиране и за усещане. А има и друго. Те често
разкъсват хората или ги разделят един от друг.
- Както е и в самото изкуство. Всичко е в очите на този, който гледа. Това, което ти
виждаш, това което аз виждам, може да предизвика различни усещания и така и трябва да
бъде.
- Измислил ли си й име? - Алек вдигна брадичка и едва забележимо кимна. - Как си я
нарекъл?
- Точно така, както искам гледащия да я почувства. Преглътнах бавно и зачаках да
довърши, което обаче не се случи.
- И кое е това, което искаш гледащият да почувства?
Той прокара пръст от слепоочието до устните ми. Наблюдаваше с обожание как
показалецът му се плъзга по лицето ми.
- Да обичаш себе си.
ГЛАВА ШЕСТ
През следващата седмица с Алек прекарвахме времето в нещо като рутина. Снимки, ядене, секс. Рисуване, ядене, секс. Не бяхме излизали от сградата, през цялото време
валеше. Копнеех за слънцето на Малибу, да бъда свободна да изляза да поплувам, да се