имала. Колко подходящо.
ГЛАВА ОСЕМ
Времето ми с Алек скоро щеше да изтече. Оставаха осем дни. Трябваше да направим още
две композиции, а все още не бях си подала носа от жилището му. Не бях видяла нищичко
от Сиатъл и макар че сега слънцето грееше, силно се съмнявах, че Алек ще пожелае да
излезе. Последните няколко дни се бе заровил в своя си свят. Добавяше последните
детайли по всяка една от готовите картини. Каза, че щял да се занимава с това буквално до
деня, в който трябваше да бъдат закачени в галерията, а това щеше да се случи точно след
една седмица. А на следващия ден трябваше да тръгна. Да си ида у дома.
У дома. За беда не в Лос Анджелис, а във Вегас. Трябваше да видя татко, а и бях
принудена лично да направя второто плащане. Да се срещна лице в лице с копелето Блейн.
Идеята не беше моя. Част от сделката. Кучи син. Още в началото, преди години, трябваше
да се сетя, че обвързването с него е безкрайно лошо хрумване и че нямаше да доведе до
нищо добро. Винаги едно и също, неизменни провали. Все се озовавах в кофти ситуации с
мъжете в живота ми. Сега поне ми плащаха, след като мине половината от месеца, и всичко
траеше само четири седмици. Всеки продължаваше по пътя си без драми. Проста работа.
Така и трябваше да бъде.
Ho Уес и Алек... не, с тях не се чувствах като на работа.
И двамата бяха добри хора и имаха значение за мен, пукаше ми за тях... дълбоко и
истински. Това бяха мъже, на които всяка нормална жена би се нахвърлила при първа
възможност, би драпала да установи някакъв контакт, ако е възможно да ги накара дори да
се обвържат. Но не и аз. За мен не съществуваше такава опция. Не вярвах, че дори
обстоятелствата да бяха други, историята ни с Алек би продължила повече от няколко
месеца. Не ме разбирай погрешно. Аз харесвах Алек и се наслаждавах на всеки миг, прекаран с него. Бях убедена, че и той със сигурност цени времето с мен и обича да съм
край него. Само че това не беше връзка, нямаше основи, върху които да се надгражда. Той
се нуждаеше от мен заради работата си. Аз се нуждаех от него заради парите. И покрай тези
две потребности ние създадохме отношения на базата на физическото привличане и
приятелството. Нищо повече.
Уес обаче беше съвсем различен случай. Той бе мъж, на когото с желание се опитваш да
угодиш, хвалиш се с него пред приятелите си и мечтаеш да минеш под венчило с него. Не
беше от мъжете, които обичаш за кратко и после изоставяш ей така. Макар че в началото
той се опита да наложи онези правила, забраняващи обвързване, които обаче важаха до
мига, в който вече ги намери за неприемливи и ме помоли да остана. Уес ме молеше да
остана, да. Така че можехме да бъдем „аз и той“, можехме да бъдем „ние“. Въздъхнах и се
озърнах в празната стая, после погледнах през високите прозорци към слънчевото небе.
Алек трябваше да ме изведе навън. Точка. Бях затворена в тоя склад твърде дълго.
Точно когато се запътвах към асансьора, за да отвлека Алек по най-бруталния начин,
мобилният ми звънна.
- Да? - казах в слушалката, без да поглеждам името на екрана.
- Добро утро, кукличке. Как е моята златна кокошчица, която прави цяло състояние за
компанията? - Завъртях очи и се отпуснах тежко на стола до вратата.
- Здрасти, лельо Мили.
- Какво съм ти казвала за това „лельо Мили“! За теб съм госпожица Милан, момиче -
напомни ми тя, но аз упорито продължавах да игнорирам заповедта й да не се обръщам с
„лельо Мили“. Макар че не можеше да ме види, поклатих неодобрително глава.
- Няма начин. Никога няма да се случи и ти си наясно. Сменяла си ми памперсите,
познаваш ме по-добре от сестра си, от тъпата си сестра, която ми се пада майка. Винаги ще
бъдеш „Мили“, лельо.
- О, моля те не ми напомняй каква стара вещица съм. Може да ми създадеш някой
комплекс. Което ме подсеща... - Тя спря за миг и чух драскането на химикал върху хартия.
Сигурно си пишеше нещо в бележника, за да не забрави. - ... да се обадя на хирурга си, за да
се погрижи за ботокса ми.
- Това е отвратително, лельо - изръмжах. - Не слагай тези лайна по лицето си. Можеш да
си останеш така за цял живот.
- Добро пожелание - отвърна развеселена тя, после се засмя, но веднага след това
заговори с присъщия си делови тон. - Както и да е. Поводът за моето обаждане е господин
„март”. Заминаваш за Чикаго. - Чух как чука по клавиатурата на компютъра. Сложих ръка
на челото си.
- Чикаго! - Никога не бях ходила там. По дяволите, не бях ходила никъде освен в Невада