Изглеждаше много по-добре в сравнение с онзи ден, когато го намерих пребит от хората на
Блейн. Това беше преди повече от два месеца. Синините и раните по главата му бяха
заздравели. Личаха само няколко дебели колкото молив червеникаво-розови линии по
челото и от двете страни на лицето му. Може би завинаги щяха да останат там или пък
щяха да избледнеят. Само времето щеше да покаже. Като изключим това, изглеждаше
добре.
Беше адски отслабнал. Толкова много, че вече не приличаше на моя пухкав татко, а на
черупка, в която навремето се е побирал един голям мъж. Един велик мъж... Докато майка
ни не ни напусна, беше точно такъв.
Справих се с хлипането, но сълзите закапаха.
- Защо ти трябваше да се забъркваш с Блейн? Защо? - Потърках брадичка в ръката му,
облегнах се на гърдите му и позволих на всички емоции да се излеят. Гневът, който
изпитвах към него, задето се докара до това положение, задето беше пияница, задето ме
остави сама да се оправям с кашите. За кой ли път! Както винаги ме бе насадил да се боря с
всичко сама. - Този път наистина прекали, татко. Нещата, които върша, за да... - Не
довърших, не исках да призная на глас, че бях станала придружителка заради него.
Независимо дали спях, или не с клиентите си, звучеше лошо, както и да го погледнеш.
Самата дума „придружителка“ беше с доста изразен негативен подтекст и не се
асоциираше с нищо положително. - Правя всичко по силите си. Браня Мади, предприех
какви ли не действия, за да остане в колежа. И тя се справя страхотно. Дори се е запознала с
едно момче... може да се наложи да се разбудиш и да му сриташ задника. - Гледах лицето му
с надежда, молех се да отвори очи.
Нищо.
Взех носна кърпичка от нощното шкафче и издухах носа си.
- През последните два месеца срещнах страхотни хора. В началото си мислех, че ще бъде
истински ад да работя за леля Мили, но знаеш ли, оказа се доста приятно. Първият ми
клиент беше Уестън Чанинг Трети. Да, Трети. През цялото време му се подигравах заради
името. - Засмях се и пак се пренесох в онзи миг, когато се запознах с Уес. Как в момента, в
който го видях да се качва по стълбите на брега, разбрах, че ще ме помете с чара си. - Уес ме
научи да карам сърф. Той също ми помогна да осъзная, че не всички хора са създадени да
бъдат равни.
Засмях се, облегнах се и вдигнах крака на ръба на леглото. След което разказах на баща
си за двамата си любимци. За Уес, който е от много богато и много мило семейство и прави
филми. Обещах му, че ако се събуди от комата, ще го заведа на кино да гледа някой от тях и
че ще му купя огромна кофа с пуканки.
- И после се появи Алек. Французин, татко. Истински французин във всеки един смисъл
на думата. Наричаше ме „mа jolie“. Това на френски означава „красавица“. И трябва да
призная, че ми харесваше да ми казва така.
Избутах косата от лицето си и се загледах в тавана. На плочките над леглото на татко
бяха нарисувани море и плаж. Хареса ми. Беше хубаво да си мисля, че когато се събуди, първото, което ще види, ще е морският бряг, а не някаква стерилна бяла стая.
- Алек ме рисува, татко. Може би някои от картините няма да ти допаднат, понеже на
тях съм без дрехи. Но той не се възползва от мен. Не и в този смисъл. Забавлявахме се. Алек
ме обичаше. Само че говоря за любов, различна от всяка друга, която съм изживявала
допреди него. Любов, която няма нищо общо с истинските, силни чувства, които все още
изпитвам към Уес. Бих оприличила тази обич на любовта ми към Жинел, ако Жин беше
мъж. Плюс физическия контакт. - И ако трябваше да бъда честна пред себе си, това, което
чувствах към Уес, беше много, много повече. Усмихнах се и погледнах татко. Не, очите му
бяха все така затворени. - Алек ме научи, че няма нищо страшно и нередно в това да
обичам и други хора освен теб, Мадс и Жин. Че може да харесваш, дори да обичаш един
човек, без да се налага да си с него завинаги. Беше хубаво да го проумея. Времето с Алек ми
помогна да разбера и някои неща за себе си. Тъжно е, като се замисля, че никога повече
няма да видя и двамата. Макар че за Уес не съм сигурна. Все още съм много объркана по
отношение на него, татко. - Погледнах лицето му, така спокойно и кротко, и осъзнах, че
сега беше единственият миг, в който можех да споделя това, което ме тормозеше и не ми
даваше мира вече повече от месец. Да облека в думи онези мисли, които пропълзяваха в
подсъзнанието ми. Отправих очи към вратата, но почти не виждах от сълзи. Когато се