— Уф, изхвърлих я! — после грабна телефона и запита Борис: — Спиш ли, сине?
Гласът му беше далечен и като че ли потънал в мечтание:
— Не, майко. Тук вече е утро. Но тая нощ не беше за сън.
— Случило ли се е нещо? — предпазливо поде тя.
— Да… Невероятното… От морето излезе Ходещата по вълните. Аз стоях на палубата, мислех си как ли е изглеждала тя…, макар че Грин я е описал с такова приказно великолепие… представях си я… и тя се появи. Косите й са като морска пяна, посребрена от луната…
— Борисе, ти да не си станал поет? — тревожно се обади Марта.
— Не, майко. Тя дойде и каза, че Фрейзи Грант — Ходещата по вълните — била много по-хубава от нея. А тя била само… вещица. Представяш ли си, майко? Тя била прословутата госпожица V. Искала да види по-отблизо моите блянове, защото се готвела да ти обещае нещо. Каза ми, че човек трябва да защищава мечтите си, че светът е много по-красив, отколкото ние го виждаме, че билката на забравата се нарича непентес, от нея боговете правят нектар и го пият, за да отхвърлят грижите си, че… Не, не помня… всичко се обърка в главата ми…, привиждат ми се небивалици…, над вълните сияят гигантски седефени ветрила, а по тях пробягват оранжеви сенки на жерави, в морските глъбини някой свири на челеста и…, ако не ми беше толкова добре, щях да помисля, че съм полудял…
— И какво, какво става с теб?
— С мен? Добре съм… Макар че тя си отиде отдавна. Не, не се безпокой за мен. Добре съм.
— Да, добре е — потвърди доктор Беля само след няколко дни. — Учудващо добре е. Работи, не се уморява и е в отлично настроение. Навярно госпожица Вещицата незабелязано го е „парфюмирала“. Искам да кажа, дала му е да вдъхне малко от газовете, чрез които тя превръща продавача на лотарийни билети във финансов гений или маникюристката — в изобретателка на гъвкавото студено стъкло, което скоро ще стане универсалният материал за покриви…
— Искаш да кажеш, че тя е направила някакви „подобрения“ на Борис? — с възмущение възкликна Марта.
— Ти не би желала…
— Разбира се. Момчето ми си е добро и без това.
— Да, да. Може би не се изразих точно. Исках да кажа, че го е отървала от илюзиите му…
— А какво е човек без илюзии? Аз ще си поговоря с нея по този въпрос. Ние ще се срещнем в Енна!
— Звучи ми като: „Ще се срещнем при Филипи“ — с едва забележима ирония каза доктор Беля:
— Това май го беше провъзгласил някакъв пълководец? Както и да е. Страх ме е само от нещо друго — да не би Борис сега пък да се е влюбил в нея, както всички, които имат честта да я видят.
— Не всички, Марта, не всички! — печално напомни доктор Беля и на Марта внезапно й дожаля за него. Сети се, че той толкова дълго, предано и безнадеждно я обича. Въздъхна, за да изглежда опечалена поне в собствените си очи, реши да бъде мила с него и го покани на дългоочаквания концерт в Енна.
Но среща в Енна не се състоя. Самият Вергил Винех уведоми Марта, че има малка промяна, на уречената дата той ще свири в катедралата на Месина.
— Още по-добре! — оповести Марта. — Тъкмо-ще минем по новия мост над Месинския проток. Много ми е любопитно как са измайсторили няколкокилометров мост върху един пилон, в земетръсна зона.
Мостът бе измайсторен както трябва. А катедралата си стоеше от няколкостотин години в земетръсната зона, без да пострада ни най-малко. От високите й сводове лъхаше хлад и мрак и, колкото и да разглеждаше, Марта не можа да различи между слушателите „интересна дама с презрителна полуусмивка“.
Когато отиде в свещеническата ризница, която Винех бе използувал като стая за чакащи артисти, и го завари сам, тя едва скри огорчението си зад поздравленията и възхищенията. Остави почитателите да затрупват цигуларя с комплименти и се взря в някакъв девиз, изписан на стената. Не знаеше черковния „развален“ латински, нито староиталиански език и напразно се мъчеше да отгатне дали „силата дава мир“, или „мирът е силата господня“, или пък „отказването от силата носи мир“. Тогава усети някаква възвишена радост, зачуди се какво се с случило и видя жена, като че сътворена от слонова кост, сребро и смарагди. Марта помисли „Най-после да ми се мерне нещо, което си струва да го гледаш!“
Жената се усмихна — като че пролетен вятър подухна наоколо — и каза:
— На тоя свят има толкова вечни неща, достойни за възхищение, а вие се дивите на преходното.
„Ще се дивя на каквото си искам!“ — си каза Марта, сети се, че не може да скрие мислите си от Вещицата и допълни:
— Нали вие твърдите, че и най-грозната мисъл е нещо по-висше от материята, която я е породила? Е, наслаждавайте се на мислите, които произвежда материята Марта Матева.