— Че какво му е на тялото ми? — се сепна Марта.
— Има известни признаци на износване. А човек трябва да цени и пази тялото, което природата му е дала. Още старият Пу Сун-лин пише: „Не е ли човешкото тяло онова, с което е най-трудно да се сдобием? Как тогава онези, които притежават такова тяло, често го изоставят?“
— За съжаление по-често се случва тялото „да изостави човека“ и да се разруши въпреки нашата воля да живеем.
— Друг мислител от миналите векове твърди: „Човек не би се покорил и на смъртта, ако да нямаше слаба воля.“ Но смъртта е нещо редно и неотменно, на нея можем да се покорим, след като сме живели. Живели! Живели не по принуда, а чрез пълното си присъствие в този велик и вечен живот.
— И затова вие възнамерявате да „подновите“ тялото ми? — думите на Марта прозвучаха и като заключение, и като въпрос.
— То е сторено! — нехайно каза Вещицата и Марта осъзна, че те отдавна не са в пруста на селската къща, че ги обграждат стени, покрити с излинели от времето гоблени. Металните нишки, втъкнати в тях, ту проблясваха, ту като че се покриваха с плесен, а тази плесен ухаеше на диви ягоди, тамян и акация.
Една от стените се огъна, разтвори се и откри огледало. До огледалото, в кристален съд бе захлупен паяк.
— Наказан е на четири часа принудително безделие — поясни Вещицата и уж се учуди. — Но защо гледате него, а не себе си?
— Знам ли го огледалото как отразява? — каза Марта. — Ако му вярвам, ще излезе, че съм по-млада от сина си.
— Това смущава ли ви?
— Мене? Хич дори. Но ако онова там съм аз, много ще е забавно що ще рече обществото.
— Да видим — предложи Вещицата и изведе Марта пред къщата, дето останалите вече привършваха десерта.
Първа скочи малката Матева:
— Маменце! Ти ли си?
Доктор Беля смете сребърните фруктиери и засипа с фурми и лешници Винех, който с усмивка гледаше жена си. Борис несъзнателно се облегна на гепарда, застанал до него, животното понесе това с царствено спокойствие, а Матев, съкрушен едва издума:
— Ами, сега как… така, Мартичка? И без това са ми омръзнали безбройните ти поклонници…
— И на мен — успокои го Марта. — Но не всичките…
В ръката на Вещицата се появи чаша, пълна с гъста синя течност. Тя я подаде на Матев и му се усмихна окуражително:
— Младостта не е най-ценното качество, което мъжът трябва да притежава. По-важна е силата.
Матев глътна на един дъх синята течност и тъй като вкусът й му напомни на печен лук, с неудоволствие измърмори:
— Е, все някой трябва да изпие горчивата чаша.
— „Различна е нашата участ“ — с едва забележима насмешка издекламира Вещицата и продължи, като се обърна към Борис. — На някого се пада незаслужена награда, а другиму…
Никой не успя да дослуша кому какво се пада, защото Борис така притисна гепарда, че звярът изръмжа застрашително.
До един от стълбовете на къщата бе застанало небесно създание с коси, черни като абанос, с белоснежно лице…
Настъпи тишина, в която се чуваше само тихият смях на Вещицата.
Марта не загуби присъствие на духа. Попита:
— Истинска ли е?
— Напълно.
— Нали вече не се занимавате с преобразяване и не произвеждате гении от отпадъчни материали?
— За добрите приятели мога да се потрудя.
— Тогава защо не ми направите и на мен един Римски-Корсаков? От дете го обожавам. И човечеството ще е доволно… И… заради него няма да зарежа Матьо, обещавам.
Вещицата седна върху гърба на раздразнения гепард, погали го и тъжно отвърна:
— Докато все още има хора, които умират от глад, от любов, за свободата или за напредъка на човечеството и никой не им помага, редно ли е да изпълнявам прищевки?
Марта стана тиха и строга като средновековна отшелница.
— Извинете ме за глезенето и глупавите капризи. Сама знаете, че не мисля това, което говоря.
— Затова и не желая да променям вашия ум. Неговата странна дейност е полезна, за разлика от привидно логичната целесъобразност на нечии високоценени мозъци. За жалост човечеството не се е отказало от своя навик да почита това, което му е понятно, и да се стъписва пред дързостта на непривичното. Но нека не губим надежда — и Вещицата поведе Борис към момичето, излязло от приказката за Снежанка, сложи нейната ръка в неговата и каза: — В края на парка има беседка. Клио ще ви заведе там.
И учената котка Клио ги поведе. А от къщата излезе още по-ученият котарак Балт, измери с поглед обществото, спря до Марта и изрази възторга си по доста сдържан начин — захапа някакво камъче, поднесе й го и погали с муцунка коляното й.