Седяха на пейката пред дактилоскопичната лаборатория и чакаха.
Работата на едно ченге винаги е свързана с чакане. Чакаш на гюме, чакаш за съдебно решение. Чакаш от девет сутринта пред някоя зала на Районния съд да дадеш показания по някакво загубено дело срещу употребил алкохол водач, а редът ти идва за две минути едва в три следобед, точно преди да започне смяната ти в четири.
Но най-приятно — и най-гадно — е, когато чакаш да идентифицират нечий отпечатък. Имаш някаква улика, но колкото по-дълго я изследват, толкова повече намаляват шансовете ти да установят чий е.
Бърн и Джесика гледаха да се разположат удобно. Можеха още куп неща да свършат през това време, но сякаш си бяха дали негласна клетва да не ги пипат. Главната им задача за момента бе да поддържат ниско кръвно и пулс.
— Мога ли да те попитам нещо? — каза Джесика.
— Давай.
— Ако не ти се говори, не ми отговаряй. Ще те разбера.
Бърн я изгледа със зелените си очи, които бяха станали почти черни. Отдавна не бе срещала толкова изтощен човек.
— Искаш да знаеш за Лутър Уайт — каза й.
— Ами, да — отвърна Джесика. Толкова ли пък бе прозрачна? — В известен смисъл.
Беше вече поразпитала. Но инспекторите се пазят един друг. Все пак от откъслечните приказки бе успяла да сглоби една доста невероятна история. Просто бе дошло времето да го запита директно.
— Какво по-точно те интересува? — каза Бърн.
И най-малката подробност — рече си Джесика.
— Каквото искаш ми кажи.
Бърн се смъкна леко на пейката, преразпредели килограмите.
— Беше на петата ми година, две години откакто бях свалил униформата. Стана поредица от изнасилвания в Западна Филаделфия. Методът на извършителя бе да кисне в паркингите на разни мотели, болници, търговски сгради. Обикновено нападаше посред нощ, към три–четири сутринта.
Джесика имаше някакви бледи спомени. Беше в девети клас и с приятелките й бяха полудели от страх.
— Носел найлонов чорап върху лицето, гумени ръкавици и винаги ползвал презерватив. Не намирахме нито косъм, нито влакънце от него. Нито капчица течност. Абсолютно нищо. Осем жени в продължение на три месеца — и кръгла нула. Единственото описание, като се изключи това, че беше бял и на около трийсет и пет, беше, че имал татуировка отпред на шията. Изпипана татуировка на орел, която стигала до под челюстта. Разпитахме по всички салони за татуиране от Питсбърг до Атлантик Сити. Пак нищо.
— И така, една нощ сме на работа с Джими. Току-що сме предали един задържан в Стария град и сме още по костюми. Отбиваме се да му гаврътнем по едно в „Дюсиз“, там долу до Пристан 84. И тъкмо се каним да си ходим, когато на една от масите съзирам един с бяло поло вдигнато чак догоре. Отначало не ми направи впечатление, но на излизане не знам защо се обръщам и тогава го съзирам. От яката на полото се показва част от татуировка. Орлов клюн. Не по-голям от един сантиметър, да кажем. Нашият човек.
— Той видя ли те?
— О, да — каза Бърн. — Та ние с Джими си излизаме, но се сгушваме до един нисък каменен зид до самата река и се каним да се обадим в управлението, щото вече сме му дръннали няколко и не желаем да осерем задържането на това копеле. Джими тръгва към колата да иска подкрепление. А аз се изтъпанчвам до самата врата, та ако оня тръгне да излиза, да му се метна отгоре. Но щом се обръщам, гледам го, че е зад мен. И е насочил един двайсет и втори калибър право в сърцето ми.
— Как те е издебнал?
— Нямам представа. А той, без да каже и дума, без да се поколебае, го изпразва. Три изстрела, един след друг. Бронебойната жилетка ги поема, но ми изкарват въздуха. Четвъртият ме облизва по челото. — Бърн пипна белега над дясното си око. — Паднах назад, през стената, право в реката. Не можех да дишам. Куршумите ми бяха счупили две ребра, та изобщо не ставаше дума да плувам. Почнах да потъвам, сякаш се бях парализирал. Водата беше дяволски студена.
— А какво стана с Уайт?
— Джими го очука. Два в гърдите.
Джесика се напъна да възприеме образите, да усети кошмара, който всяко ченге изживява, когато се изправи срещу двоен неудачник с оръжие.
— И както потъвах, видях над себе си как падна Уайт. Кълна се, че преди да изпадна в безсъзнание, в един миг двамата се озовахме лице в лице под водата. На сантиметри един от друг. Беше тъмно, ледено, но погледите ни се срещнаха. И двамата умирахме. И двамата го съзнавахме.