— Скивай к’во има тук — каза Кампос. Коленичи до масичката и хвана с облечената в ръкавица ръка мишката на лаптопа на Клоуз. Отвори програмата „Ай Фото“. Шестнайсетте снимки бяха номерирани последователно: Kevinbyrne1. jpg, Kevinbyrne2.jpg и така нататък. Само дето от нито една нищо не можеше да се разбере. Сякаш някой ги бе обработил с програма за рисуване и бе заличил лицата с четка. При това — четка с червена боя.
И Кампос, и Лория го изгледаха.
— Въпросът се налага от само себе си, Кевин — каза Кампос.
— Знам — отвърна Бърн. Искаха да знаят къде е бил през последните двайсет и четири часа. Не че го подозираха в нещо, но бяха длъжни да го направят. Процедурата, естествено, му бе съвсем ясна.
— Ще отговоря писмено като се върна в управлението.
— Няма проблем — рече Лория.
— Някаква яснота по причината за смъртта? — попита Бърн, щастлив от възможността да смени темата.
Кампос се изправи и мина иззад жертвата. Ниско на тила на Саймън личеше малка дупка. Вероятно направена с бормашина.
Докато екипът за оглед си вършеше работата, забелязаха, че онзи, който е зашил очите на Клоуз — а почти нямаше съмнение кой е бил, — не се е стремил особено към качество. Дебелият черен конец излизаше от меката кожа на клепача и влизаше на три-четири сантиметра под окото в бузата, после пак стигаше до клепача. Поради тънките струйки кръв, лицето му наподобяваше онова на Христос.
Конецът придърпваше кожата и плътта нагоре, та меката плът около устата на Клоуз разкриваше кучешките му зъби.
И макар горната устна да бе повдигната, зъбите бяха стиснати. Дори от два метра разстояние Бърн забеляза зад предните му зъби нещо черно и лъскаво.
Бърн извади молив и направи жест към Кампос.
— Не се лишавай от удоволствието — отвърна Кампос.
Използвайки молива, Бърн внимателно раздалечи зъбите на Саймън Клоуз. За миг му се стори, че устата кухина е празна и че просто е видял отражение върху балонче слюнка.
Но в следващия миг от устата изпадна нещо, търколи се по гърдите на Клоуз и тупна на пода.
С много тих звук, леко почукване от пластмаса върху дюшемето.
Джесика и Бърн го проследиха, докато спря да се търкаля.
Спогледаха се. Едновременно осъзнаха значението на онова, което бяха видели. И само след секунда останалите липсващи мъниста от броениците се изсипаха от устата на мъртвеца, сякаш бяха ударили голямата печалба на игрален автомат.
Трябваха им десет минути да преброят мънистата. Пипаха с изключително внимание, да не повредят някоя полезна улика, макар да бе малко вероятно молитвеният убиец да се издъни точно на този етап.
За по-сигурно ги преброиха два пъти. Бройката на мънистата, натъпкани в устата на Саймън Клоуз, не убягна на никого от присъстващите.
Бяха петдесет. Всичките пет десетки.
Което означаваше, че броеницата на последното момиче в драмата на Христовото страдание, изнасяна от този луд, вече е готова.
62.
Петък, 13:15 ч.
Към обяд намериха форд уинд стара на Брайън Паркхърст в закрит гараж през няколко преки от сградата, в която бе обесен. Екипът за оглед прекара целия ранен следобед в търсене на улики. Не откриха никакви следи от кръв, нито нещо, което да подскаже, че жертвите са били прекарвани именно с този автомобил. Подовата настилка бе бронзова на цвят и нямаше нищо общо с влакната от мокет, намерени по първите четири жертви.
В жабката нямаше нищо неочаквано — документите на автомобила, наръчник за експлоатация, две-три пътни карти.
Най-интересно се оказа пъхнатото в процепа на сенника писмо. Съдържаше написаните на машина имена на десет момичета. Четири от тях бяха известни на полицията: Теса Уелс, Никол Тейлър, Бетани Прайс и Кристи Хамилтън.
Пликът бе адресиран „До инспектор Джесика Балзано“.
Че следващата жертва ще е едно от останалите шест имена не бе предмет на спор.
Можеше обаче много да се спори по това, защо покойният доктор Паркхърст е притежавал целия този списък и какво е значението му.
63.
Петък, 14:45 ч.
Бялата дъска бе разделена на пет колони. В горния край на всяка стоеше името на една от скръбните мистерии.
Агония, Бичуване, Корона, Носене, Разпятие. Под всяко заглавие, без последното, имаше снимка на съответната жертва.
Джесика изложи пред групата онова, което бе научила от книгите, от Еди Корсак и от отец Корио по време на разговора им с Бърн.