— Миналата година, една седмица преди Коледа, Нанси и Карл тръгнали да се прибират от „Хоум Депо“, където Нанси работеше почасово. Временно, за през празниците, нали разбирате. Тогава наемаха такива хора. Не като сега. Било е късно и много тъмно. Карл изглежда е взел завоя малко по-бързо, отколкото е трябвало, та колата занесла, излязла от пътя и паднала в пропаст. Казват, че са загинали на място.
Джесика все пак се изненада, че жената не се просълзи. Явно на доста народ е разказвал тази история, многократно, та е успяла малко да се дистанцира от нея.
— Лорен тежко ли го понесе? — запита.
— О, да.
Джесика си записа, като отбеляза времевата последователност.
— Лорен има ли си приятел?
Бони махна пренебрежително с ръка.
— Много са, загубих им дирята.
— Какво искате да кажете?
— Постоянно прииждат. По всяко време на деня и нощта. Имат вид на бездомници.
— Чула ли сте някой да е заплашвал Лорен напоследък?
— Да я е заплашвал ли?
— Да си е имала проблем с някого, да кажем. Някой да не я е оставял на мира.
Бони се замисли за миг.
— Не, не бих казала.
Джесика си записа още това-онова.
— Мога ли да хвърля бърз поглед на стаята й?
— Заповядайте.
Стаята на Лорен Семански бе на горния етаж, в дъното на сградата. Стара избеляла лепенка на вратата предупреждаваше: Внимание: Друслива зона. Джесика бе достатъчно наясно с наркоманския жаргон, та да се досети, че надали Лорен Семански е „отишла при приятелки“, за да организира църковен излет.
Бони отвори и Джесика влезе в стаята. Мебелите бяха качествени, във френски провинциален стил, бели със златни украшения: легло с балдахин с комплект нощни шкафчета, дрешник и бюро. Стените бяха боядисани в лимоновожълто. Стаята бе дълга и тясна, с наклонен таван, който срещаше ниския надзид от двете страни, с прозорец на далечната стена. Вдясно имаше вградена библиотека, а вляво — две врати в полустената, явно към някакъв килер. Стените бяха покрити с постери на рок банди.
Слава Богу, Бони я остави насаме. Никак нямаше да й е приятно да й наднича иззад гърба, докато рови вещите на Лорен.
На бюрото видя няколко снимки в евтини рамки. Училищна снимка на Лорен на около девет или десет години. На друга Лорен и някакъв раздърпан тийнейджър стояха пред Музея за изобразително изкуство. Трета бе изрязана от списание снимка на Ръсел Кроу.
Джесика надникна и в чекмеджетата на дрешника. Пуловери, чорапи, джинси, шорти. Нищо особено. Гардеробът–килер също не донесе нищо неочаквано. Джесика затвори вратата, облегна се на нея и огледа отново стаята. Мисли! Защо Лорен Семански е включена в оня списък? Освен че посещава католическо училище, какво друго има в тази стая, което да я впише в пъзела на тези необичайни убийства?
Седна пред компютъра на Лорен и провери маркираните в браузъра страници. Имаше hardradio.com, посветена на хевиметъла, както и snakenet. Но най-изненадващо бе присъствието на сайт, озаглавен yellowribbon.org. Названието „жълта панделка“ я наведе на мисълта за военнопленници и изчезнали по време на бойни действия. Но когато влезе в сайта, видя, че е посветен на самоубийства сред тийнейджърите.
Когато бях тийнейджърка, толкова ли ме занимаваше мисълта за смъртта и отчаянието? — запита се Джесика.
Май така беше. Сигурно идва в комплект с хормоните.
Върна се в кухнята. Бони вече бе направила каничка с кафе. Сипа чаша на Джесика и седна насреща й. На масата имаше и чиния с ванилени вафлички.
— Налага ми се да ви задам още няколко въпроса във връзка с катастрофата миналата година — каза Джесика.
— Окей — отвърна Бони, но от извитата надолу линия на устата й на Джесика й стана ясно, че изобщо не е „окей“.
— Обещавам да съм кратка.
Бони кимна.
Докато организираше мислите си, забеляза как по лицето на Бони Семански постепенно се изписа някакъв ужас. Потрябва й цял миг, за да осъзнае, че Бони изобщо не я гледа. Очите й бяха вперени над лявото й рамо. Джесика бавно се извърна подир погледа й.
На задната веранда стоеше Лорен Семански. Дрехите й бяха разкъсани, кокалчетата на пръстите — разкървавени. Имаше дълго охлузване по десния крак и две дълбоки разкъсвания по дясната ръка. От лявата страна на главата й липсваше голямо парче скалп. Лявата й китка изглеждаше счупена — костта бе пробила през кожата. От дясната й буза се ветрееше кърваво парче.