И двамата отново насочиха цялото си внимание към Патрик.
— Накратко казано, човек винаги трябва да се бои от мокра котка — каза Патрик. Джесика забеляза как чарът струи от него. Но за негово съжаление, и двамата инспектори бяха имунизирани против чар. Джесика също — поне за момента.
Шепърд и Чавес се спогледаха.
— По-верни думи никой не е чувал — рече Чавес.
— Искате да кажете, че е от котка, така ли? — запита Шепърд.
— Да — отвърна Патрик. — Цял ден е била навън на дъжда. Когато се прибирах тази вечер, я видях да трепери под един храст. Опитах се да я взема. Лоша идея.
— Как се казва?
Стар номер при разпит. Щом някой спомене лице, свързано с алибито му, моментално му изтрисаш въпрос за името му. Но този път ставаше дума за животно. Патрик се оказа неподготвен.
— Кой как се казва? — попита.
Явно печелеше време. Шепърд го беше сгащил. Шепърд се приближи и впери очи в драскотината.
— За какво говорим? За домашно рисче, може би?
— Моля?
Шепърд се изправи и се облегна на стената. Вече дружелюбен.
— Вижте какво, доктор Фаръл. Имам четири дъщери. Направо са луди на тема котки. Обожават ги. Та вкъщи имам точно три — Колтрейн, Дизи и Сникърс, така се казват. И през последните няколко години са ме драли поне десетина пъти, да кажем. Но нито веднъж не е приличало на вашето одиране.
Патрик остана загледан в пода в продължение на няколко секунди.
— Не беше рис, инспекторе. Най-обикновена котка с тигрова окраска.
— Ъ — рече Шепърд. И продължи: — Какъв автомобил карате, между впрочем?
Естествено, отговорът му беше предварително известен.
— Карам лексус.
— LS? GS? ES? Sport Cross?
— Виждам, че разбирате от луксозни коли — усмихна се Патрик.
Шепърд му върна усмивката. Поне половината, да кажем.
— Аз и между ролекс и таг хойер правя разлика — рече, — ама не мога да си ги позволя.
— Карам 2004 LX.
— Става дума за спортния джип, нали?
— И така можете да го наричате.
— А вие как му викате?
— Спортна лимузина — отвърна Патрик.
— Ясно — съгласи се Шепърд. — И къде е автомобилът ви в момента?
Патрик се позабави с отговора.
— На задния ви паркинг. Защо?
— От любопитство питам — каза Шепърд. — Скъп автомобил е. Исках да се убедя, че е на сигурно място.
— Благодаря.
— Други автомобили?
— Имам и шевролет венчър.
— Това микробус ли е?
— Да.
Шепърд си го записа.
— Така. Според архивите на „Сейнт Джоузеф“ във вторник сутринта сте застъпил на дежурство чак в девет сутринта. Това вярно ли е?
Патрик се замисли.
— Струва ми се, да.
— Но смяната ви започва в осем. Защо закъсняхте?
— Всъщност, наложи се да вкарам лексуса в сервиза.
— Къде по-точно?
Някой почука леко по вратата, после я отвори.
В коридора стоеше Айк Бюканън редом с висок, внушителен мъж в елегантен костюм „Бриони“ на тънки райета. Безупречно вчесани подстригани на пластове сребристи коси, тен от ваканция в Мексико. Само куфарчето му струваше повече от едномесечна инспекторска заплата.
В края на деветдесетте години Ейбрахъм Голд бе представлявал бащата на Патрик Мартин в едно нашумяло дело за професионална небрежност. По-скъпи адвокати рядко се намират. А и по-добри. Доколкото Джесика бе чувала, Ейбрахъм Голд не беше губил нито едно дело през живота си.
— Господа — подхвана той с школувания си за съдебни зали баритон, — този разговор току-що приключи.
— На теб как ти се струва? — попита Бюканън.
Цялата специална група обърна очи към нея. Тя започна да рови из мозъка си — не само за подходящо изказване, но и за подходящи думи. Наистина не знаеше какво да мисли. Осъзна, че този миг ще дойде, още щом видя Патрик да влиза в „Раундхаус“ преди час и нещо. А сега, когато настъпи, не знаеше какво да предприеме. Самата мисъл, че някой е отговорен за тези ужаси, я мъчеше достатъчно. Но мисълта, че става дума за някой, когото познава интимно — или поне така си мислеше, — направо блокира мозъка й.
И ако немислимото излезе вярно, ако наистина се окаже, че Патрик Фаръл е молитвеният убиец, дори от чисто професионална гледна точка как може да мине тя за познавач на човешката природа?
— Смятам, че е възможно.
Край. Каза го на глас.