Младежът се пресегна и внимателно пое плика.
— Ще ме пита от кого е — каза.
Бърн кимна. Младежът скоро разбра, че няма да получи отговор.
Напъха плика в джоба си. Бърн го изгледа как наперено пресече улицата, влезе в къщата, прегърна неколцината младежи, които стояха на стража до вратата. Продължи да го гледа през прозореца, докато онзи се застоя за кратко в късата редица на посрещаните. Отвътре долитаха звуците на „Ти ми носеше слънце“ на Ал Грийн.
Запита се колко ли пъти се изпълнява същата сцена тази вечер в цялата страна — възмлади майки седят във възгорещи холове и провеждат бдение над мъртво дете, принесено в жертва на звяра.
Колкото и грешки да бе допуснал Мариус Грийн през краткия си живот, колкото нещастия и болка да бе причинил някому, в крайна сметка се бе озовал в оная алея през оная вечер по причина, която нямаше нищо общо с тази пиеса.
Мариус Грийн бе точно толкова мъртъв, колкото и онзи, който го бе застрелял хладнокръвно. Това правосъдие ли бе? Вероятно не. Но без съмнение бе започнало през онзи ден, когато Деърдре Петигрю бе видяла човека с красивите червени балони в парка — ден, в края на който друга млада майка стискаше топка книжни салфетки в ръка и посрещаше във всекидневната си приятели и роднини.
Решения няма, има разрешения — рече си Бърн. Не вярваше в кармата. Вярваше в действието и противодействието.
Видя как Дилайла Уотс отвори плика. Когато я обзе първоначалният шок, сложи ръка на сърцето си. После се стегна и погледна през прозореца право към него, право в душата на Кевин Бърн. Знаеше, че тя не може да го види, че вижда само черното огледало на нощта и накъсаното от дъжда отражение на собствената си болка.
Кевин Бърн склони глава, после вдигна яката си и тръгна срещу бурята.
67.
Петък, 20:25 ч.
Докато шофираше към къщи, Джесика чу по радиото за приближаването на страхотна буря. Силни ветрове, светкавици, евентуални наводнения. Булевард „Рузвелт“ бе вече частично под вода.
Сети се за онази далечна нощ, когато се запознаха с Патрик. Беше наблюдавала действията му в спешното отделение и се бе впечатлила силно от грациозните му и уверени движения, от способността му да дава утеха на хората, които идваха при него да търсят помощ.
Хората му отвръщаха с доверие — с вяра в способността му да облекчи болката им. Външният му вид също не беше за пренебрегване. Наложи си да разсъждава логично. Какво всъщност знаеше за него? В състояние ли бе да го възприеме по същия начин, по който бе възприела Брайън Паркхърст?
Не, в никакъв случай.
Но колкото повече се замисля, толкова то става по-възможно. Фактът, че е лекар, че не може да обясни какво е правил през изключително важни интервали от времето, в което са станали убийствата, фактът, че собствената му сестра е била жертва на насилие, фактът, че е католик, и най-необоримото — фактът, че е лекувал и петте момичета. Знаел е имената и адресите им, запознат е бил с медицинското им минало.
Огледала бе още веднъж дигиталните снимки на дланта на Никол Тейлър. Можеха ли буквите да се разчетат като F A R, а не P A R?
Напълно възможно.
Противно на всичките си инстинкти, Джесика в крайна сметка призна пред себе си: ако не познаваше лично Патрик, щеше да настоява за арестуването му въз основа на непоклатимия факт: Познавал е и петте момичета.
68.
Петък, 20:55 ч.
В интензивното отделение Бърн не отделяше очи от Лорен Семански.
Още от спешното знаеше, че Лорен е натъпкана с метамфетамини, че е била наркоманка и че инжектираният при отвличането й мидазолам не е подействал достатъчно силно именно благодарение на солидното количество стимулиращо вещество в организма й.
Макар да не бяха успели да разговарят с Лорен, нараняванията й напълно отговаряха на падане от движещ се автомобил. Вярно, бяха много на брой и все сериозни, но нито едно не бе смъртоносно, с изключение на токсичността на веществата в кръвта й.
Бърн седна до леглото й.
Знаеше, че Патрик Фаръл е приятел на Джесика. Подозираше и това, че приятелството им може да е минало определени граници, но остави на Джесика да реши дали да му съобщи подобно нещо, или не.
Дотук се бяха сблъскали с куп фалшиви следи и задънени улици. Той самият не бе сигурен, че и Патрик Фаръл отговаря на профила. Когато се бяха запознали пред музея „Роден“, не бе изпитал някакво особено чувство.