Заради Патрик.
Всичко й се стори толкова нереално.
— Мога ли поне да вляза?
Нямаше смисъл да спори. Отвори леко противоветрената врата и пороят успя да се намъкне покрай нея. Отвори я докрай. Знаеше, че Патрик го следят, дори колата да не се виждаше. Имаше оръжие, имаше и подкрепление.
Колкото и да си налагаше, не беше успяла да се убеди, че Патрик е виновен. Тук не ставаше дума за някакво престъпление от ревност, за мигновена загуба на разсъдък, която го е тласнала до крайната стъпка. Ставаше дума за систематично, хладнокръвно унищожение на шест души. Ако не и повече.
Трябваше й обаче поне една солидна улика, която да я лиши от избор.
Но дотогава…
Токът угасна.
Отгоре се чу жалният вой на Софи.
— Исусе Христе! — изстена Джесика. Погледна към отсрещната страна на улицата. В някои от къщите все още имаше ток. Да не би пък да бяха запалили свещи?
— Може да е някой бушон — каза Патрик и мина покрай нея. — Къде е таблото?
Джесика остана с поглед, вперен в пода, с ръце на хълбоците. Е, вече ставаше прекалено.
— В края на стълбите, до вратата на мазето — каза отчаяно. — На масата в столовата има фенерче. Но мисля, че не сме…
— Мамо-о-о! — долетя отгоре.
Патрик свали шлифера си.
— Щом проверя таблото, изчезвам. Обещавам ти.
Грабна фенерчето и се запъти към мазето.
Джесика се изкачи опипом до горе в неочаквания мрак. Влезе в стаята на Софи.
— Не се бой, миличко — каза и седна на ръба на леглото. Личицето на Софи едва се виждаше — мъничко, кръгличко и уплашено. — Искаш ли да слезеш долу с мама?
Софи поклати глава.
— Сигурна ли си?
Софи кимна.
— Тати ли е тук?
Джесика излезе от стаята й. Отвори шкафа за спално бельо до банята, опипа кутията с хотелски сапунчета и мостри от шампоан и балсам. Сети се как навремето — през каменната епоха на брака й — си правеше продължителни вани с мехурчета на светлината на ароматизирани свещи, пръснати из цялата баня. Понякога заедно с Винсънт. Но сега й се струваше сякаш някой друг е живял този живот. Напипа две свещи с аромат на сандалово дърво. Извади ги от кутията и ги занесе в стаята на Софи.
Кибрит, както можеше да се очаква, липсваше.
— Ей сегичка се връщам.
Слезе до кухнята. Очите й започваха да попривикват с тъмнината. Разрови чекмеджето с чаркове за кибрит. Намери цяла пачка картонени кибритчета. Останки от сватбата им. Усети върху лъскавото капаче повдигнатия с позлатени букви надпис „Джесика и Винсънт“. Как пък точно на тях попадна? Ако вярваше на подобни щуротии, щеше да реши, че съществува някакъв заговор да я докарат до дълбока депресия. Насочи се към стълбите, но в същия миг блесна светкавица и се чу шум от разбито стъкло.
Подскочи от изненада. Някакъв клон се бе отчупил от умиращия явор до къщата и бе разбил стъклото на задната врата.
— Е, по-хубаво от това — здраве му кажи — рече си. Дъждът се изливаше право в кухнята й. Навсякъде имаше парчета стъкло. — Да му еба майката!
Извади изпод мивката найлонова торба за боклук и измъкна няколко кабарчета от дъската за бележки в кухнята. В люта битка с вятъра и шибащия дъжд успя да забоде торбата около отвора, като същевременно се пазеше да не се пореже на някое останало по вратата парче стъкло.
Какво, по дяволите, я очаква още?
Погледна към мазето и видя танцуващия лъч на фенерчето.
Грабна кибритите и се запъти към столовата. Разрови чекмеджетата на скрина и откри куп различни свещи. Запали пет-шест и ги разнесе из столовата и дневната. Качи се горе и запали двете в стаята на Софи.
— Така е по-добре, нали? — попита.
— По-добре е — отвърна Софи.
Джесика протегна ръка и обърса сълзичките й.
— Токът скоро ще дойде. Окей?
Софи кимна, макар никак да не бе убедена.
Джесика огледа стаята. Ако не друго, свещите поне прогонваха чудовищните сенки. Врътна нослето на Софи и получи в отговор слабо хихикане. В момента, в който стигна до стълбите, телефонът иззвъня.
Влезе в спалнята си и го вдигна.
— Ало?
До ушите й достигна неземен вой и съскане. А през него едва-едва се чу:
— Обажда се Джон Шепърд.
Звучеше така, сякаш говори от луната.
— Едва те чувам. Какво има?
— Чуваш ли ме?
— Да.
Пращене по линията.
— Току-що се обадиха от болницата.