Длъжна бе да поддържа разговора.
— Какво… какво искаш да кажеш?
— Не са били лишени от възможности през целия си живот — рече Андрю Чейс. — Всяка една от тях. Но са ги отхвърлили, нали? Бяха умни, здрави, завършени. Но това не им е стигало.
Джесика успя да погледне към горния край на стълбите. Молеше се да не види там своята малка Софи.
— Всичко са си имали, но са решили да го отхвърлят — каза Чейс. — И за какво?
Вятърът виеше покрай прозорците на мазето. Андрю Чейс закрачи напред-назад и светлината на фенерчето заподскача в мрака.
— А моето момиче какви възможности имаше? — попита той.
Има дете — рече си Джесика. Това е добре.
— Момиченце ли имаш? — попита го.
Гласът й звучеше като отдалече, сякаш говореше през метална тръба.
— Имах момиченце — каза. — Но дори не можа да стартира.
— Какво стана? — Все по-трудно й ставаше да оформя думите. Не беше сигурна доколко е умно да го кара да преживее отново сполетялата го някога трагедия, но не знаеше какво друго може да направи.
— И ти си била там.
Била съм там ли? Рече си Джесика. За какво, по дяволите, приказва тоя?
— Не те разбирам — каза.
— Няма значение — отвърна той. — Ти не си виновна.
— Да съм… виновна?
— Но тогава, през онази нощ, светът полудя, помниш ли? И то как! Злото обсеби улиците на този град и страшна буря го сполетя. Момиченцето ми бе принесено в жертва. А праведните пожънаха отплатата. — Тонът му ставаше все по-висок и по-мелодичен. — Тази вечер разплащам всички дългове.
О, Божичко — помисли си Джесика и й се повдигна от залелия я като вълна спомен за онази брутална Бъдни вечер.
Та той говори за Катерин Чейс. Жената, която пометна в нейната патрулна кола. Андрю и Китерин Чейс.
— В болницата ни разправяха: „О, изобщо не се притеснявайте, винаги можете да си имате друго бебе.“ Но те не могат да знаят. Животът ни с Кити се обърна наопаки. При всичките така наречени чудеса на съвременната медицина не успяха да спасят момиченцето ми, а Бог не ни дари с друго дете.
— Онази нощ… никой не бе виновен — каза Джесика. — Бурята беше ужасна. Нали си спомняш?
Чейс кимна.
— Много добре я помня. Трябваха ми близо два часа, докато стигнах до „Сейнт Катерин“. Молих се на светията-закрилник на жена ми. Предложих и аз да направя жертвоприношение. Но момиченцето ми така и не се върна.
„Сейнт Катерин“ — мина й през ума. Беше познала.
Чейс грабна найлоновата торба, която беше донесъл. Пусна я на пода до Джесика.
— А смяташ ли, че обществото ще страда за гад като Уили Круз? Той беше педераст. Варварин. Най-низшата форма на човешкия вид.
Започна да вади от торбата разни неща. Слагаше ги на пода до Джесика. Тя бавно сведе поглед. Акумулаторна бормашина. Макара с конец за шиене на корабни платна, голяма извита игла, друга спринцовка.
— Невероятно е колко неща можеш да чуеш от някои мъже, сякаш се гордеят с тях — каза Чейс. — Няколкостотин грама бърбън. Няколко хапчета перкосет. И всичките им ужасни тайни изскачат на повърхността.
Започна да вдява губерката. При целия гняв в гласа му, ръцете му не трепваха.
— А покойният доктор Паркхърст? — продължи той.
— Който благодарение на служебното си положение се възползваше от млади момичета? Моля, моля. Никаква разлика. Единственото, което го отделяше от типове като Круз, бе произходът му. Теса всичко ми разправи за доктор Паркхърст.
Джесика искаше да проговори, но не можеше. Целият й страх се насъбра в гърлото й. Усети как започна на моменти да губи съзнание.
— Скоро ще разбереш — каза Чейс. — В неделя на Великден ще има възкресение.
Остави вдянатата игла на пода и се доближи на сантиметри от лицето на Джесика. На слабата светлина очите му изглеждаха виненочервени.
— Бог поискал от Авраам детето му. А сега Бог иска от мен твоето.
Недей, замоли се без глас Джесика.
— Време е — каза той.
Джесика направи опит да мръдне.
Но не успя.
Андрю Чейс се заизкачва по стълбите.
Софи.
Джесика отвори очи. Колко време е лежала в безсъзнание? Направи нов опит да помръдне. Усещаше ръцете си, но не и краката. Опита се да се претърколи настрани. Не успя. Помъчи се да се довлече до долния край на стълбите, но усилието се оказа пряко силите й.