Джесика едва-едва се изправи на колене. Адреналинът звънеше в ушите й и я тласкаше напред. Трябва да застане между Чейс и Софи. Трябва да стигне дотам. Трябва да се изправи на крака и да забие бургията в сърцето му.
През стеклата се по очите й кръв видя как Чейс изтърва оръжието и се строполи на пода на няколко метра от нея. Виеше от болка. Свали колана си и го омота около лявото бедро. Кръвта му започна да оформя локвичка на пода. Затегна турникета с пронизителен, див писък.
Ще успее ли да се добере до пистолета?
Джесика залази към него. Ръцете й боксуваха в кръвта. Борбата бе за всеки сантиметър. Но преди да успее да се приближи, Чейс сграбчи окървавения глок и бавно се изправи на крака. Залитна напред — маниакален, смъртно ранен звяр. Само на няколко метра от нея. Размахваше оръжието пред себе си, а лицето му се превърна в агонизираща смъртна маска.
Джесика направи опит да стане. Не можа. Дано Чейс дойде по-наблизо. Вдигна бормашината с две ръце.
Чейс отново залитна напред.
Спря.
Не можеше да го стигне.
Ще ги убие и двете.
В този миг Чейс вдигна глава нагоре и изпищя. Докато неземният звук изпълваше помещението, сградата, света — в същият този миг светът се върна към живота, сякаш бе внезапно освободена ярка и шумна пружина.
Дойде токът.
Звукът на телевизора заля горния етаж. До тях се включи котлето на отоплението. Над тях грейнаха всички осветителни тела.
Времето спря.
Джесика обърса с ръка кръвта от очите си. През червената миазма успя да съзре нападателя. Явно очите й още не можеха да фокусират от инжекцията, защото Андрю Чейс й се видя двоен — два размазани образа.
Стисна очи, пак ги отвори, дано погледът й се проясни.
Оказа се, че не вижда двоен образ. А двама мъже. Изведнъж Кевин Бърн се беше озовал зад гърба на Чейс.
Премига два пъти, да не би да халюцинира.
Очите не я лъжеха.
81.
Петък, 22:15 ч.
През целия си стаж в полицията Бърн не преставаше да се изненадва, когато най-сетне установяваше размера, формата и поведението на онези, които преследваше. Много рядко съответстваха по ръст и гротескност на извършените от тях престъпления. Дори си бе изградил теория: чудовищността е обратнопропорционална на физическия размер на извършителя.
Нямаше две мнения: Андрю Чейс бе най-грозната, най-черната душа, която бе срещнал през живота си.
Но сега намиращият се само на два метра от него човек му се стори дребен, незначителен. Бърн обаче не можеше да си позволи това да го успокои или залъже. Андрю Чейс можеше да е всичко друго, но не и незначителен по отношение на семействата, чийто живот бе зачернил.
Даваше си сметка, че няма и капка преимущество над тежко ранения Чейс. Защото собственият му поглед е замъглен; мозъкът му е тресавище от нерешителност и ярост. Ярост спрямо отминалия живот. Ярост, породена от случая с Морис Бланчард. Ярост по отношение на финала на историята с Диабло, който го беше превърнал точно в онова, срещу което винаги се бе борил. Ярост при мисълта, че ако беше вършил работата си малко по-кадърно, сигурно е щял да спаси живота на няколко невинни момичета.
Андрю Чейс усети присъствието му със сетивата на ранена кобра.
През мозъка на Бърн мина светкавично откъс от оная стара песен на Сони Бой Уилямсън „Блус на събирача на данъци“.
Вратата се отвори широко. Пръстите на лявата му ръка заеха едно познато положение — първото, което научи, когато започна да изучава жестовия език.
Обичам те.
Андрю Чейс се извърна с пламтящ поглед и насочен напред глок.
И Кевин Бърн ги видя в очите на звяра. Всяка една от невинните му жертви. Вдигна пистолета.
Двамата стреляха едновременно.
И отново, както преди, светът побеля и настъпи тишина.
Двойната експлозия оглуши Джесика, отне всичкия й останал слух. Рухна на студения под на мазето. Заобиколена от кръв. Не можеше да си вдигне главата. Докато падаше върху облаците, направи опит да открие Софи в костницата от разкъсана човешка плът. Пулсът й утихна, очите й се замъглиха.