Джесика пристъпи напред и целуна Франк Уелс по бузата.
Докато вървеше към колата, се бореше да запази контрол върху чувствата си. Като наближи бордюра, забеляза мъж да излиза от паркирания през няколко коли от нейната черен сатурн. Изглеждаше на около двайсет и пет, среден на ръст, слаб, но с тренирани мускули. Тъмнокестенявата му коса бе започнала да оредява. Имаше късо подстригани мустачки, а над тях — огледални черни авиаторски очила. Облечен бе в светлокафява униформа. Запъти се към дома на Уелс.
Джесика мигновено се сети: Джейсън Уелс, братът на Теса. Помнеше го от снимката на стената във всекидневната.
— Мистър Уелс — каза, — аз съм Джесика Балзано.
— О, да, чух за вас.
Ръкуваха се.
— Моите съболезнования за загубата ви — каза Джесика.
— Благодаря — отвърна Джейсън. — Всеки ден си мисля за нея. Тя беше моята светлинка.
Очите му не се виждаха, но не й и трябваше. Младият Джейсън Уелс явно страдаше.
— Баща ми е силно впечатлен от вас и вашия партньор — продължи Джейсън. — И двамата сме ви безкрайно благодарни.
Джесика кимна и затърси думи, с които да му отговори.
— Надявам се вие и баща ви да намерите утеха.
— Благодаря — каза Джейсън. — Как е партньорът ви?
— Още се бори — отвърна Джесика, мислейки си: „Дано е така.“
— Бих желал да го посетя някой ден, ако нямате нищо против.
— Разбира се — отговори Джесика, макар да бе наясно, че посещението му няма да бъде усетено по никакъв начин. Погледна часовника си, като се надяваше това да не излезе като груб намек. — Ами аз трябва да вървя. Имам още няколко задачи. Радвам се, че се запознахме.
— И аз — рече Джейсън. — Всичко най-хубаво.
Джесика се качи в колата си. Мислеше си как сега в живота на Франк и Джейсън Уелс, а и в живота на семействата на всички жертви на Андрю Чейс ще настъпи един процес на преизграждане.
Изведнъж една мисъл се стовари със силата на чук върху главата й. Сети се къде беше виждала преди онази везана емблема, която беше забелязала на снимката на Франк и Джейсън Уелс във всекидневната — онази, на черното яке, в което младият мъж бе облечен. Същата, която днес видя пришита върху ръкава на униформата му.
Имаше ли братя или сестри?
Един брат — Джейсън. Много по-голям от нея. Живее в Уейнсбърг.
В Уейнсбърг се намираше и щатският затвор „Грийн“.
Джейсън Уелс работи като надзирател в „Грийн“.
Хвърли поглед към входа на дома на Уелс. Джейсън и баща му стояха на прага. Прегърнати.
Извади мобифона и го задържа в дланта си. Шерифското управление на окръг Грийн сто на сто щеше да прояви интерес към факта, че баткото на една от жертвите на Андрю Чейс работи точно в този затвор, където са го намерили мъртъв.
Голям интерес, при това.
Хвърли последен поглед към дома на Уелс с пръст, застинал върху зеления бутон на мобифона. Франк Уелс я гледаше със своите влажни, древни очи. Помаха й със слабата си ръка. Махна му и тя.
За пръв път, откакто го познаваше, съзря на лицето му не скръб, не страх, не тъга. А видя спокойствие, решимост, някакъв свръхестествен покой.
И го разбра.
Отдалечавайки се по улицата, пусна мобифона обратно в чантичката си и погледна в огледалото за обратно виждане към Франк Уелс, застанал в рамката на вратата. Така щеше да остане в спомените й. В този кратък миг й се стори, че Франк Уелс най-сетне е намерил покой.
За човек, който вярва в подобни неща, това означава, че и Теса е намерила покой.
А Джесика вярваше.
Епилог
31 май, 11:05 ч.
Денят на падналите във войните донесе прежурящо слънце на долината Делауеър. Небето бе безоблачно и синьо; колите, паркирани по улиците около гробището „Холи Крос“ бяха лъснати и подготвени за летния сезон. В предните им стъкла се отразяваха слънчеви лъчи от твърдо злато.
Мъжете бяха по пъстри спортни пуловери и сиво-кафяви панталони; дядовците бяха костюмирани. Жените носеха летни рокли с тънки презрамки и еспадрили „Дж. С. Пени“ във всички цветове на дъгата.
Джесика коленичи и положи цветята върху гроба на брат си Майкъл. Забучи малкото знаменце до надгробната плоча. Огледа цялото гробище; и други семейства забождаха флагчета. Някои от по-възрастните мъже козируваха. Лъщяха инвалидни колички с техните обитатели, унесени в дълбоките си лични спомени. Както ставаше винаги на този ден, семействата на загиналите военнослужещи — мъже и жени — се намираха едно друго сред трептящото зелено море, погледите им се срещаха и споделяха скръбта.