— Образование?
— Прогимназията „Сейнт Пол“. После „Назарийн Академи“. Следвах в Темпъл.
— И го завърши за три години?
Три и половина, рече си Джесика, ама кой ти брои.
— Да, сър. Криминално право.
— Забележително.
— Благодаря, сър.
— Работила си в Трети район?
— Да. Четири години.
— Как се справяше с Дани О’Брайън?
Какво трябваше да отговори? Че си е имала работа с едно арогантно и безмозъчно лайно, което на всичко отгоре мрази жените?
— Сержант О’Брайън е много добър служител, сър. Много научих от него.
— Дани О’Брайън е неандерталец — прекъсна я Бюканън.
— Подобно мнение също битува, сър — отвърна Джесика, докато се мъчеше да скрие усмивката си.
— Добре, кажи ми: какво всъщност търсиш тук?
— Не разбирам напълно въпроса — каза Джесика. Печелене на време.
Бюканън продължаваше да гледа през прозореца.
— От трийсет и седем години съм в полицията. Трудно ми е да го повярвам, но е факт. Виждал съм всякакви хора — и добри, и лоши. И от двете страни на закона. Едно време бях точно като теб. Готов да завладея света, да наказвам виновните, да отмъщавам за невинните. — Бюканън се завъртя и се втренчи в очите й. — За какво си тук?
Спокойствие, изкомандва си Джесика. Подхвърля ти сурово яйце.
— Тук съм, защото… смятам, че мога да направя своя принос.
Бюканън не отместваше погледа си от нейния. Невъзможно бе да го разбере какво мисли.
— И аз на твоите години така мислех.
На Джесика й се стори, че тонът му е снизходителен. Италианската й кръв кипна. Южнофиладелфийското у нея не издържа.
— Ако позволите да попитам, сър, вие успяхте ли да направите някакъв принос?
Бюканън се усмихна. Добра новина за Джесика.
— Още не съм се пенсионирал.
Добър отговор, отбеляза Джесика.
— Как е баща ти? — отклони той темата. — Как я кара като пенсионер?
Истината бе, че старият полудяваше. Последния път, когато се отби да го види, го завари да гледа задния двор през плъзгащата се стъклена врата и да стиска в ръка пакетче доматено семе.
— Много добре, сър.
— Хубав човек е той. Беше страхотен полицай.
— Ще му предам думите ви, сър. Сигурна съм, че ще се зарадва.
— Но фактът, че си дъщеря на Питър Джовани няма нито да ти помогне, нито да ти попречи, докато си тук. Ако ти се яви като пречка, ела ми се обади.
Как пък не, помисли си Джесика.
— Обезателно, сър. Много благодаря.
Бюканън се изправи, приведе се напред и я прикова с твърдия си поглед.
— Тази служба е разбила много сърца. Надявам се да не се случи и с твоето.
— Благодаря, сър.
Бюканън погледна над рамото й към общата стая.
— Тъкмо говорим за разбити сърца.
Джесика проследи погледа му до едрия мъж, зачетен в някакъв факс до бюрото с нарядите. Изправи се и тя и двамата излязоха от кабинета на Бюканън.
Докато приближаваха към мъжа, Джесика използва случая да го премери с очи. Беше малко над четирийсетте, към метър и деветдесет, към сто и десет кила, як. Светло кестеняви коси, светлозелени очи, месести ръце, тлъст лъскав белег над дясното око. Дори и да не знаеше, че е ченге от „Убийства“, веднага щеше да се досети. Отговаряше на всички показатели: хубав костюм, евтина вратовръзка, обувки невидели боя, откакто са произведени, и задължителното трио от миризми: на тютюн, ментолов дропс и едва долавящ се одеколон „Арамис“.
— Как е бебето? — попита го Бюканън.
— Десет пръста на ръцете, десет на краката.
Кодът й беше ясен. Бюканън питаше как върви разследването на някакъв случай. Инспекторът му отговори, че всичко е наред.
— Боклук — рече Бюканън. — Запознай се с новия си партньор.
— Джесика Балзано — каза тя и протегна ръка.
— Приятно ми е — отвърна той. — Кевин Бърн.
Името му я върна с около година назад. Случаят с Морис Бланчард. Нямаше ченге във Филаделфия, което да не знаеше историята. Ликът на Бърн бе разлепен из целия град, по всички новини, всички вестници и местни списания. Джесика се изненада, че не го бе познала веднага. От пръв поглед й се видя поне пет години по-стар от мъжа, който помнеше.
Телефонът на Бюканън иззвъня. Той помоли да го извинят.
— И на мен — отвърна тя. После вдигна вежди. — Боклук ли те нарече?