За запознатите със занаята му търговецът бе загадка, която никой нямаше желание да разгадае.
Бе едър мъж, над метър и осемдесет, широко скроен, с яки, груби ръце, заплашващи с разправа всеки, който би му се изпречил. Косата му бе с цвета на сламата; имаше студени зелени очи, в които пламъкът на свещта създаваше искри от лъскав кобалт; очи, способни да обхванат хоризонта с един-единствен поглед, без да пропуснат нищо. Над дясното имаше лъскав келоид — въжест белег под формата на обърнато надолу V. Яките му гръбни мускули опъваха докрай дългото палто от черна кожа.
За пета поредна вечер идваше в клуба и днес най-сетне щеше да се срещне с купувача. Срещите в „Парадайз“ не се уреждаха лесно. За приятелства изобщо не можеше да става дума.
Търговецът седна в дъното на влажната приземна зала, зад маса, която не му пазеха, но той вече си бе обсебил. Макар играчите в „Парадайз“ да бяха от всякакъв възможен сой, на всички им бе ясно, че търговецът е от съвсем различна порода.
Тонколоните зад бара предлагаха Мингъс, Майлс, Монк, а таванът — опушени китайски фенери и окачени вентилатори с перки от груба амбалажна хартия. Тамянът с аромат на боровинки се сливаше с тютюневия дим и придаваше на посивелия въздух определена сладост на диви плодове.
В три и десет в клуба влязоха двамина. Купувачът и бодигардът му. Погледнаха в очите на търговеца. И разбраха.
Купувачът, Гидеън Прат, наближаваше шейсетте. Бе набит плешивец с розови бузи, неспокойни сиви очи и с провиснала от челюстите кожа, напомняща разтопен восък. Костюмът с жилетка не му бе по мярка, а пръстите му отдавна бяха изкривени от артрита. Дъхът му вонеше. Зъбите му бяха жълти и редки.
Онзи зад него бе по-едър — по-голям и от самия търговец. Носеше огледални очила и тънко дънково яке. Лицето и вратът му бяха разкрасени с фина мрежа моко — племенните татуировки на маорите.
Без да кажат и дума, тримата се събраха и се упътиха по късия коридор към складчето.
Тук бе тясно и задушно, пълно с кашони долнопробен алкохол, две изпонадраскани метални бюра и мухлясал, опърпан диван. Стар джубокс мигаше на ситно и на синьо.
Щом влязоха и затвориха вратата гардът, известен на улицата с прякора Диабло, маркира обсега на правомощията си като опипа грубо търговеца за оръжие и записващи устройства. През това време търговецът разчете татуираното в основата на врата му: Доживотен мелез. Забеляза и ръкохватката на затъкнатия в колана хромиран смит енд уесън.
Щом се убеди, че търговецът не е въоръжен и не е опасан с жици, Диабло отстъпи зад Прат и скръсти ръце в позата на наблюдател.
— Какво ми носиш? — запита Прат.
Преди да му отговори, търговецът го огледа от глава до пети. Бяха стигнали до онзи миг във всяка сделка, в който продавачът е на ход да се разкрие и да изложи стоката си върху кадифето. Търговецът бръкна бавно под коженото си палто — сега не бе време за резки, внезапни движения — и измъкна две моментални снимки, правени с полароид. Подаде ги на Гидеън Прат.
И двете бяха на млади момичета. Напълно облечени осем-деветгодишни черни момичета, заели неотговарящи на възрастта им пози. Таня бе възседнала любимия си барби-велосипед. От ръкохватките му се сипеха розови и бели гирлянди. По-малката, Алисия, бе в люляков на цвят гащеризон и правеше сапунени мехури.
Докато Прат ги разглеждаше, бузите му пламнаха за миг и дъхът се спря в гърдите му. На търговеца му бе ясно: повечето хора смятат, че хора като Гидеън Прат, които търсят сексуално удовлетворение от деца, го вършат от склонност към насилие или покварени морални норми. А това всъщност е изключителна рядкост. Онези, които наистина разбират хората от сорта на Гидеън Прат, знаят, че те се водят от чувството на обич.
— Наистина… са красиви — каза Прат.
Диабло хвърли един поглед на снимките, но не реагира никак. Очите му се върнаха върху търговеца.
— Как се казва? — попита Прат и вдигна една от снимките.
— Таня — отвърна търговецът.
— Та-ня — повтори Прат на срички, сякаш правеше разбор на душевността й. Върна едната от снимките, после погледна останалата в ръката му. — Прекрасна е — допълни. — Палавница. Личи й.
Прокара леко пръст по гланцираната повърхност. За миг сякаш се замечта, изгуби се в някакви свои мисли, после пъхна снимката в джоба си. Върна се към деловия разговор.
— Кога?
— Сега — отвърна търговецът.
Прат не можа да сдържи изненадата и радостта си. Това надминаваше всичките му очаквания.
— Нима е тук?