Уайрич ги изгледа и установи, че засега са приключили с въпросите си. Цигарата бе между пръстите му още докато се качваше по стълбите и бе запалена преди да е стигнал най-горното стъпало.
За няколко секунди в помещението се възцари тишина. Много пъти на мястото на убийството — особено когато става дума за някой член на банда, застрелян от свой съперник, или за някой як тип, проснат зад бара от друг як тип — професионалистите, натоварени със задачата да разследват, разнищят и разчистят след кръвопролитието, обикновено изпадат в някаква премерена учтивост, а понякога възприемат и леко шеговит тон. Хуморът на обесения, гадни шеги. Но не и сега. Всеки един от присъстващите на това влажно и отвратително място се зае със задачите си с някакво непоколебимо упорство, с една обединяваща ги мисъл: Това не е трябвало да се случи.
Пръв наруши тишината Бърн. Разпери ръце с обърнати нагоре длани:
— Готова ли си за установяване на самоличността, инспектор Балзано?
Джесика пое дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи:
— Окей — каза с надеждата да не издаде вълнението си. От месеци бе очаквала настъпването на този миг, а сега изведнъж усети, че е неподготвена. Нахлузи чифт латексови ръкавици и внимателно приближи трупа.
Докато служеше като пеши патрул, а след това и в пътната полиция, естествено, бе видяла доста трупове. Един ден дори й се наложи да играе ролята на бавачка по отношение на положения на задната седалка на откраднатия лексус труп. Навън бе такъв адски пек, че чак асфалтът по магистралата „Скюкъл“ бе омекнал, а тя се мъчеше да не гледа трупа, който сякаш се подуваше с всяка измината минута в задушния автомобил.
Но във всички онези случаи знаеше, че някой друг ще поеме следствието от нея.
Сега обаче бе неин ред.
Това мъртво момиче я молеше да му помогне.
Понеже ръцете на мъртвото момиче бяха завинтени в положение на вечна молитва.
Джесика знаеше, че на такъв ранен етап тялото на трупа все още може да предложи куп улики. Оттам насетне никога нямаше да се озове толкова близо до убиеца — до методите му, до патологичното му мислене, до психическата му нагласа. Разтвори широко очи. Наостри всичките си сетива.
Ръцете на момичето стискаха молитвена броеница. Броеницата на римокатолиците представлява кръгъл низ от мъниста с провесено от него разпятие. Обикновено съдържа пет комплекта мъниста, наречени „десетици“, всеки от които се състои от десет малки и едно по-голямо зърно. Когато молещият се стигне до голямото мънисто, казва „Отче наш“, а на всяко от малките — „Радвай се“.
Отблизо Джесика забеляза, че тази броеница бе от овални черни дървени мъниста, а в средата й имаше нещо наподобяващо Дева Мария от Лурд. Обвита бе около кокалчетата на ръцете на момичето. Имаше вид на най-обикновена евтина броеница, но като се вгледа по-внимателно, Джесика установи, че две от петте десетици липсват.
Внимателно разгледа ръцете на момичето. Ноктите му бяха къси и чисти и не подсказваха да е оказала някаква съпротива. Нямаше счупени нокти, нито кръв под тях. Изобщо под ноктите нищо не се виждаше, но със сигурност съдебният лекар и тях щеше да провери най-старателно. През средата на двете й длани бе прекаран десетсантиметров болт от неръждаема стомана. Изглеждаше нов.
Огледа отблизо кръста върху челото на момичето — размазан, синкав, сякаш очертан с пепелта от първия ден от великите пости. Макар и да не ходеше кой знае колко често на черква, Джесика продължаваше да спазва католическите празници. От първия ден на постите бяха минали близо шест седмици, а кръстът бе съвсем пресен. Субстанцията наподобяваше на тебешир.
По полата на момичето нямаше джобове. Около нея не се виждаше нито портмоне, нито ученическа чанта.
Накрая Джесика разгледа етикета на гърба на пуловера. Понякога там намираха бележка от химическо чистене с името, или поне част от името на притежателя. Този път не откри нищо.
Изправи се с леко разтреперани колене, но убедена, че е извършила компетентен оглед. Поне като начало.
— Някакви белези на самоличност? — Бърн стоеше с гръб към стената, а острият му поглед шареше, наблюдаваше, поемаше.
— Нищо — отвърна Джесика.
Бърн направи гримаса. Липсата на самоличност понякога удължаваше разследването с часове, че дори и с дни. Ценно време, което не можеше да се върне назад.
Джесика се отдръпна от трупа и даде път на групата за оглед да подхване своята церемония. Първо навличаха полиетиленовите костюми и разчертаваха пода, правеха куп снимки на местопрестъплението, заснемаха и видео. В това мазе можеха направо да съберат целия подчовешки род в една петриева паничка. Сигурно съхраняваше отпечатъци от всеки бездомник в Северна Филаделфия. На техниците вероятно щеше да им е нужен цял ден, та чак до късно през нощта.