Джесика тръгна нагоре, а Бърн изостана. Тя го изчака на горния край на стълбите, хем да види дали няма да поиска още нещо от нея, хем, защото нямаше желание да поеме ръководството на разследването.
След като почака известно време, слезе по няколко стъпала и надникна в мазето. Кевин Бърн бе застанал над тялото на момичето с наведена глава и затворени очи. Опипа белега над дясното си око, после спусна ръце отпред и сплете пръсти.
След няколко секунди отвори очи, прекръсти се и се отправи към стълбите.
На улицата вече имаше куп зяпачи, привлечени от проблясващите светлини на полицейските коли като молци от пламък. Престъпленията в тази част на Северна Филаделфия съвсем не бяха рядкост, но не преставаха да примамват и хипнотизират жителите й.
Бърн и Джесика излязоха от къщата и отидоха до свидетеля, който бе открил трупа. Въпреки навъсеното небе, Джесика загълта светлината, сякаш бе прегладняла от дълъг престой във влажна гробница.
Възрастта на Ди Джон Уидърс не се поддаваше на преценка. Можеше да се предположи, че е на четирийсет, но със същия успех, и че е на шейсет. Долните му зъби липсваха изцяло, горните — почти. Навлечен бе в пет–шест бархетни ризи и чифт мръсни хамалски панталони, от всеки джоб на които стърчеше шише с някаква неизвестна никому напитка.
— Докога ще кисна тук? — запита Уидърс.
— Имаш неотложни срещи, а? — заяде се Бърн.
— Не съм длъжен да говоря. Изпълних гражданския си дълг, а се отнасяте с мен като с престъпник.
— Тази къща твоя ли е, сър? — Бърн посочи сградата с трупа.
— Не — рече Уидърс. — Изобщо.
— В такъв случай си влязъл с взлом.
— Нищо не съм взломил.
— Но си влязъл.
Уидърс направи усилие да сдъвче разграничението, сякаш в съзнанието му влизане и взлом бяха точно толкова неразделни, колкото кънтри и уестърн. Накрая реши да запази мълчание.
— Аз обаче съм готов да си затворя очите за така извършеното сериозно престъпление, ако решиш да отговориш на няколко мои въпроса — продължи Бърн.
Уидърс призна поражението и сведе поглед към обущата си — разпрана кубинка на левия крак и синя „Еър Найки“ на десния, както забеляза Джесика.
— Кога я намери? — запита Бърн.
Уидърс направи напрегната гримаса. Повдигна ръкавите на многото си ризи, изпод които се показаха чифт тънки, покрити със струпеи ръце:
— Да виждаш някъде часовник?
— Навън светло ли беше, или тъмно? — попита Бърн.
— Светло.
— Пипал ли си я?
— К’во? — изрева Уидърс с неподправено възмущение.
— Да не ме мислиш за някакъв перверзен тип?
— Отговори на въпроса ми, мистър Уидърс.
Уидърс скръсти ръце и замълча за миг.
— Не, не съм.
— Имаше ли някой друг с теб, когато я намери?
Уидърс се засмя, а дъхът му насмалко да повали Джесика. Предпочиташе да я бе блъснала миризмата на прокиснала майонеза от едноседмична салата с яйца, забъркани със сос от бензин за запалки:
— Че кой ще тръгне да идва тук.
Добър въпрос.
— Къде живееш? — запита Бърн.
— Засега съм в петзвездния „Фоур Сийзънс“ — отвърна Уидърс.
Бърн прикри усмивката си. Химикалката му бе застинала на два сантиметра от бележника.
— Преспивам в приюта на Първа баптистка черква — поясни Уидърс. — Когато има място.
— Може да се наложи пак да те потърсим.
— Знам, знам. Не пътувам извън града.
— Ще се радваме, ако те намерим.
— Някакво възнаграждение?
— Единствено в рая — отвърна Бърн.
— Ама аз не съм тръгнал за рая.
— Като стигнеш чистилището, подай молба да те преместят — рече Бърн.
Уидърс сви вежди.
— Когато го докараш да запишеш показанията му, извади всичко от джобовете му и го опиши — каза Бърн на Дейвис. Разговорите със свидетелите и показанията им се провеждаха в „Раундхаус“. Беседите с бездомните обикновено не траеха дълго, предвид наличието на бълхи и теснотията в стаите за разпити.
Полицайката Дж. Дейвис съответно измери Уидърс от глава до пети, а смръщеното й лице сякаш крещеше: Искаш да пипам тази торба с болести?