— Автобус на епархията или на градския транспорт?
— На гимназията.
— Откъде се качваше?
— На ъгъла на Деветнайсета улица и Поплар Стрийт. Заедно с още няколко момичета.
— Знаете ли по кое време минава автобусът оттам?
— В седем и пет — каза Уелс с тъжна усмивка. — Много добре ми е известно. Всяка сутрин тичаше да не закъснее.
— Колата й тук ли е? — попита Бърн.
— Да — каза Уелс. — Отпред е.
И Бърн, и Джесика си записаха нещо.
— А молитвена броеница имаше ли, сър?
Уелс се замисли за няколко секунди.
— Да. Подарък от чичо й и леля й за първото й причастие. — Уелс се пресегна към страничната масичка и подаде на Джесика малка снимка в рамка. На нея осемгодишната Теса държеше в събраните за молитва ръце броеница от кристални мъниста. Нямаше нищо общо с онази, която държеше в смъртта си.
Джесика моментално си записа тази подробност, сякаш приветстваше с добре дошъл нов участник в телевизионно шоу.
— Жена ми Ани почина преди шест години — рече Уелс ни в клин, ни в ръкав.
Мълчание.
— Моите съболезнования — каза Бърн.
Джесика огледа Франк Уелс. Все едно виждаше баща си през онези години след смъртта на майка й — смален във всяко едно отношение, освен в капацитета си за скръб. Огледа и трапезарията и си представи безмълвните вечери и чу постъргването на гладките сребърни прибори по очуканите бакелитени чинии. Вероятно и Теса бе готвила за баща си същото, което Джесика готвеше за своя: руло с готов сос, спагети в петък, печено пиле в неделя. Сигурно и тя е гладила в събота, растяла е с всяка измината година, та постепенно е започнала да стъпва върху телефонния указател, вместо върху дървена каса, за да стига до дъската за гладене. И тя като Джесика трябва да е установила, че панталоните на баща й се гладят по-лесно откъм вътрешната страна, като се почне от джобовете.
Сега изведнъж Франк Уелс трябваше да заживее в самота. Вместо остатъци от домашно приготвени ястия, хладилникът щеше да съдържа половин консерва супа, половин кутия с макарони по китайски и наполовината изяден готов сандвич. Франк Уелс щеше да започне да си купува малки зеленчукови консерви с по една порция. Мляко в кутии от половин, вместо един литър.
Джесика пое дълбоко въздух и си наложи да се съсредоточи. В стаята бе задушно, самотата можеше почти да се докосне с ръка.
— Като часовник.
Понесен от новата скръб, Уелс сякаш заплува на няколко сантиметра над фотьойла с внимателно сплетени пръсти в скута си. Като че ли друг му бе наместил ръцете, след като безперспективното страдание го бе лишило от сила да го стори сам. На стената зад него висяха разкривени куп снимки: семейни събития — сватби, абитуриентски вечери, рождени дни. На едната се виждаше самият Франк Уелс с рибарска шапка, прегърнал през рамо младеж в черно яке — явно сина си Джейсън. Върху якето се виждаше емблема, която Джесика не успя веднага да разпознае. На друга снимка Франк Уелс, вече на средна възраст, стоеше със синя каска на входа на някаква мина за въгледобив.
— Като часовник ли? Не ви разбрах, ако обичате — попита Бърн.
Уелс се изправи и с артритно достойнство се премести от фотьойла до прозореца. Огледа улицата пред дома си.
— Като часовник, който виси на едно и също място в продължение на много години. Влизаш в стаята и ако искаш да разбереш колко е часът, поглеждаш към това място, тъй като там е мястото на часовника. Търсиш го именно в това пространство. — За двайсети път опипа маншетите на ризата си. Да не би да се е разкопчало копче. — Но един ден разместваш нещата в стаята. Часовникът вече заема ново място, ново пространство в света. И въпреки това в продължение на дни, седмици, месеци — може би и години — все поглеждаш към старото място и очакваш да научиш колко е часът. Знаеш, че не е там, но въпреки това поглеждаш.
Бърн го остави да приказва. И това е част от цялостния процес.
— Точно там съм сега, инспектори. Там съм вече от шест години. Поглеждам към мястото, което Ани заемаше в живота ми, където винаги я намирах, но тя вече не е там. Някой я е преместил. Преместил е моята Ани. Някой я е разместил. Някой е разместил моята Ани. Някой е разместил. А сега… сега и Теса. — Обърна се и ги изгледа. — Сега часовникът спря.
Израснала в семейството на полицай и запозната с еженощните терзания, Джесика знаеше много добре, че подобни моменти неизбежно настъпват — моменти, в които трябва да се разпита най-близкият родственик на убитата жертва; моменти, в които гневът и яростта образуват един разкъсващ те отвътре зловещ възел. Веднъж баща й и бе казал, че понякога завиждал на докторите. Когато се приближат към роднините в болничния коридор, рече, със сериозни лица и много угрижени, поне могат да посочат някоя неизлечима болест като причина. А за ченгето от отдел „Убийства“ остава разнищеният труп и възможността да повтаря цял живот едни и същи три неща: Съжалявам, госпожо, синът ви е загинал от алчност, съпругът ви е умрял от ревност, дъщеря ви е умряла за отмъщение.