Уелс продължаваше да гледа втренчено, с лице, наподобяващо празна канава, грундирана със сърдечна болка.
— Имате ли някакви подозрения кой може да е сторил това на дъщеря ви? — попита Бърн.
Настъпи мигът мълчание, необходим на Уелс да възвърне способността си да разсъждава. Факт бе обаче, че никой не познава никого, способен да извърши онова, което бе сторено на Теса Уелс.
— Нямам — отговори просто Уелс.
Но това нямам съдържаше много — всяка гарнитура от менюто, както обичаше да се изразява покойният дядо на Джесика. Засега оставаше неупоменато. А на този етап това е добре, помисли си Джесика, докато пролетта нахлуваше през прозорците на спретнатата всекидневна на Франк Уелс, а тялото на Теса Уелс изстиваше в операционната на съдебния лекар и полека-лека започваше да крие многобройните си загадки.
Дяволски добре.
Оставиха Франк Уелс да стои на прага на дома му с прясната си кървяща болка, с милион нервни окончания, изложени на инфекцията, която тишината носи. По-късно през деня щяха да го извикат да потвърди самоличността на трупа. Джесика си мислеше за времето, прекарано от Франк Уелс след смъртта на жена му, за всички тези две хиляди дни, през които всички останали са продължили да живеят, да се веселят и да се обичат. За петдесетте хиляди часа неутешима скръб, всеки един населен от шейсет ужасни минути, а всяка минута отброявана от своите шейсет секунди агония. А сега цикълът на скръбта му започваше отначало.
Преди да си тръгнат огледаха някои от чекмеджетата и скриновете в стаята на Теса, но не намериха нищо съществено. Методичното момиче явно наистина е било организирано и точно; дори в чекмеджето с разните дреболии всичко бе подредено и разпределено в прозрачни пластмасови кутийки: покани за сватби, отрязъци от билети за филми и концерти, малка колекция интересни копчета и две пластмасови гривни от престои в болница. Имала бе слабост и към сатенените торбички за бижута.
Дрехите й бяха обикновени, от средно качество. По стените на стаята й висяха няколко постера, но не на Еминем, Джа Рул, ДМХ или някоя друга нашумяла момчешка група, а на нестандартни млади цигуларки от рода на Надя-Салерно Зоненберг и Ванеса Мей. В ъгъла на гардероба почиваше евтина цигулка „Скайларк“. Огледаха и колата й, но и там не откриха нищо. Оставаше да огледат по-късно и съдържанието на гардеробчето й в училище.
Теса Уелс, дете на работническата класа, се бе грижила за болния си баща, получавала добри оценки и вероятно я е очаквала стипендия в щатския университет „Пен Стейт“. Момиче, което е държало дрехите си в торби от химическо чистене и обувките си в кутии.
А сега бе мъртво.
Докато някой вървеше на свобода по улиците на Филаделфия, вдишваше топлия пролетен въздух и аромата на новопоникналите жълти нарциси — някой, който бе отвел невинното девойче в онова мръсно, гнило мазе и по най-жесток начин му бе отнел живота.
С това си чудовищно действие същият този тип бе заявил:
Във Филаделфия има милион и половина души.
Аз съм един от тях.
Намерете ме.
Втора част
„В мрака окото започва да вижда.“
7.
Понеделник, 12:20 ч.
Саймън Клоуз, репортер номер едно на „Рипорт“ — водещият шоков седмичен таблоид във Филаделфия, — не бе влизал в черква повече от две десетилетия. И макар да не очакваше, че ако го стори, небето ще вземе да се разтвори и мълнията на божията справедливост да го порази и от него да остане димяща купчина сланина, кости и жили, все пак му бе останало достатъчно от католическото чувство за грях, та да се замисли поне за миг, в случай че някога влезеше в черква, потопеше пръста си в светената вода и прегънеше колене.
Роден преди трийсет и две години в Берик-ъпон-Туид в Езерната област, суровия север на Англия, граничещ с Шотландия, и развил се като първокласен зъл плъх, Саймън открай време нямаше вяра на нищо, още по-малко пък на църквата. Издънка на баща-грубиян и майка-алкохоличка, която от нищо не се трогваше, Саймън се бе приучил от малък да се уповава единствено на себе си.
Още преди да навърши седем, бе живял в половин дузина католически приюти — и бе научил от тях куп неща, от които нито едно не отразяваше живота на Христа, — след което го пробутаха на единствената му желаеща да го приеме родственица. Леля му Айрис, стара мома, живееше в Шамъкин — малко градче на около двеста километра западно от Филаделфия, в щата Пенсилвания.