— Черна? Бяла? Кафява?
— Бяла.
Е, ако беше малка и бяла, щеше да е далеч по-добре — помисли си Саймън. Малките бели момиченца неизбежно попадаха на предната страница. Но пък връзката с католическото училище никак не бе зле. Можеше да използва голям набор от евтини сравнения.
— Прибраха ли тялото?
— Да, току-що.
— Но какво, по дяволите, търси бяло момиче от католическо училище в тази част на Осма улица?
— Чакай, бе, аз да не съм Опра Уинфри? Откъде да знам?
Саймън заизчислява елементите на материала. Наркотици. И секс. Задължително. Като хляба и маслото.
— От какво е умряла?
— Не съм сигурен.
— Убийство? Самоубийство? Свръхдоза?
— Ами, след като отдел „Убийства“ беше там, значи не е свръхдоза.
— Застреляна? Наръгана?
— Мисля, че е осакатена.
Божичко, рече си Саймън.
— Кой е водещият инспектор?
— Кевин Бърн.
Стомахът на Саймън направи салто, след него — пирует, и накрая миряса. Отдавна воюваха с Кевин Бърн. Мисълта, че пак ще сплетат рога хем го възбуждаше, хем го плашеше до смърт.
— С кого? Оня Пюрити ли?
— Пюрифай. Не. Джими Пюрифай е още в болницата — отвърна Анди.
— В болница ли? Застреляли ли са го?
— Сърдечен удар.
Майка му стара, мина през ума на Саймън. От това материал не става.
— Сам ли работи?
— Не. Има нов партньор. Джесика не знам коя си.
— Жена?
— Не, мъж на име Джесика. Ти сигурен ли си, че си вестникар?
— Как изглежда?
— Ами, честно казано, знойна мацка.
Знойна, повтори Саймън наум, а възбудата се пренесе на юг от мозъка му. Да не се обиждат жените полицайки, ама много от тях мязат на Мики Рурк в джемпър.
— Блондинка? Брюнетка?
— Брюнетка. Спортна фигура. Големи кафяви очи и страхотни крака. Гадже, та дрънка.
Нещата се заформят, рече си Саймън. Двама полицаи — красавицата и звярът — и умряло бяло момиче в наркоманския район. И то преди още да беше измъкнал буза номер едно изпод завивката.
— Дай ми един час — каза Саймън. — Ще те чакам в „Плау“.
Остави слушалката и провеси крака към пода.
Огледа пейзажа в тристайното си жилище. Пълна грозотия. Но, както казваше Ник Карауей в „Нежна е нощта“ за своя апартамент в Уест Ег — малка грозотия. Все един ден щеше да му излезе късметът. Сигурен бе. Тогава от леглото си нямаше да може да види всички стаи в дома си. Щеше да спи горе, а да живее на долния етаж, с двор и с кола, която не напомняше барабанно соло на Джинджър Бейкър всеки път, когато изключеше двигателя.
Нищо чудно именно този материал да свърши работата.
Едноухата Инид — мелез с цвят на канела — го пресрещна преди да се добере до кухнята.
— Как си, маце? — погъделичка я Саймън зад единственото й ухо. Инид се отъркаля два пъти, после скочи в скута му.
— Тати научи жестока новинка, котенце сладко. Не е време днес за ласки.
Инид измърка с разбиране, скочи обратно на пода и го последва в кухнята.
В целия апартамент имаше само две безупречно чисти неща: един „Апъл Пауърбук“ и гордостта му — машината за еспресо „Рансилио Силвия“. Таймерът й я включваше още в девет сутринта, макар собственикът й и главен неин оператор да не се излюпваше от леглото до обяд. Но, както би се заклел всеки фанатик на тема кафе, идеално еспресо без гореща цедка не става.
Саймън напълни филтъра с прясно смляно печено кафе и направи първото си ristretto за деня.
Погледна през кухненския прозорец към квадратната вентилационна шахта между сградите. Ако се приведеше, извиеше врат на четирийсет и пет градуса и притиснеше лице към стъклото, можеше да види късче небе.
Сиво и мрачно. Лек ръмеж.
По британските стандарти — направо слънчево.
Все едно съм си у дома в Езерната област, рече си. Но пък ако си беше сега в Берик, нямаше да налети на тази сочна история, нали така?
Кафе машината засъска, забълбука и изсипа — точно за седемнайсет секунди — идеална доза, покрита с дебел златист каймак в затоплената му чашка.
Саймън взе чашата и пое аромата — какво прекрасно начало на един прекрасен нов ден!
Бели умрели момичета — каза си, докато сърбаше силното черно кафе.