— Генетична обремененост.
Бърн подпря снимката до каната с вода на нощното шкафче. Щеше да подейства на Джими по-добре, отколкото ако му беше купил някоя картичка с пожелание „Оздравявай по-скоро“. Двамата с него отдавна бяха поели по следите на Гидеън Прат.
— Как е ангелчето ми? — попита Джими.
— Добре е — отговори Бърн. Джими Пюрифай имаше трима сина — и тримата яки и големи, та каквато нежност му бе останала, изцяло я посвещаваше на Колийн, дъщеричката на Кевин Бърн. Всяка година за рождения й ден куриерската служба UPS й доставяше безобразно скъп подарък от неизвестен изпращач. Всички обаче знаеха от кого е.
— Готви се за голямо великденско парти.
— Още ли е в училището за глухите?
— Да.
— Аз тук репетирам — рече Джими. — И доста съм напреднал. — Направи няколко несигурни знака с пръсти.
— Което ще рече? — попита Бърн.
— Честит рожден ден.
— На мен ми се видя като „Честит обременен“.
— Наистина ли?
— Да.
— Майка му стара — рече Джими и изгледа ръцете си, сякаш те бяха виновни. Опита нова поредица знаци, пак без успех.
Бърн отупа възглавниците му, после разположи внимателно килограмите си върху стола. Последва едно от онези успокоителни мълчания, които са възможни единствено между приятели.
Бърн изчака Джими пръв да отвори дума за работа.
— Чух, значи, че са ти принесли в пожертвувание девица. — Гласът на Джими беше дрезгав и слаб. Посещението вече бе успяло да го поумори. Дежурната сестра на етажа бе предупредила Бърн, че не бива да стои повече от пет минути.
— Вярно — отговори Бърн. Джими имаше предвид първия работен ден в „Убийства“ на новия му партньор.
— Много ли е зле?
— Никак, всъщност — рече Бърн. — Инстинктите й работят чудесно.
— Й?
О-о, мина му през ум на Бърн. Джими Пюрифай бе от старата школа, че и оттатък. Самият той поне разправяше, че на първата му значка служебният му номер бил изписан с римски числа. Ако питаха Джими Пюрифай, жените в полицията не биваше да се занимават с нищо по-сложно от проверката на монетните автомати за платено паркиране.
— Точно така.
— Да не е ония, младите стари инспектори?
— Не мисля — отвърна Бърн. Джими имаше предвид онези надъхани копелета, които нахлуваха в отдела като фурии, влачеха постоянно заподозрени, заплашваха свидетелите и изобщо се натягаха. Истински старите, от рода на Бърн и Джими, не се нахвърляха на всичко. За да има по-малко бъркотия за разплитане след това. Но това или го научаваш, или не.
— Готина ли е поне?
Бърн изобщо не се замисли, преди да отговори:
— Да. Много.
— Що не я доведеш с теб някой път?
— Ти какво? И трансплантация на хуй ли искаш да ти направят?
Джими се захили.
— Да, бе, и то голям. Майната му, викам си. Така или иначе съм тук, дай да ми пришият от най-масивните.
— Тя всъщност е женена за Винсънт Балзано.
На Джими му потрябваха няколко секунди, за да се досети.
— Оня щурия от Централно районно ли?
— Същият.
— Забрави всичко, което казах досега.
Бърн мерна сянката пред вратата. Сестрата надникна и му се усмихна. Време е да си върви. Стана, протегна се, погледна часовника си. До срещата му с Джесика в Северна Филаделфия оставаха петнайсет минути.
— Трябва да тръгвам. Падна ни се нов случай тази сутрин.
Джими направи тъжна гримаса, от което на Бърн му стана страшно зле. Не трябваше да му казва. Да кажеш на Джими Пюрифай, че имаш нов случай, по който той няма да работи, бе по-лошо, отколкото да покажеш на пенсиониран състезателен кон снимка на хиподрума в Чърчил Даунс.
— Кажи нещо повече, Боклук.
Бърн се запита доколко може да се разпростре в подробности и накрая реши да си каже всичко.
— Малко момиче. Към шестнайсет. Намерили са я в изоставена къща близо до Осма улица и „Джеферсън“.
Физиономията на Джими не се нуждаеше от превод. Част от нея изразяваше желанието на Джими пак да е във впряга. От друга страна, знаеше много добре как подобни случаи действаха на Кевин Бърн. Убиеш ли момиче и случаят му се падне, и под най-голямата скала не можеш се скри.
— Нарко?
— Не вярвам — рече Бърн.
— Изхвърлена?
Бърн кимна.
— А ние с какво разполагаме? — попита Джими.
Ние — помисли си Бърн. Визитата му причиняваше повече мъка, отколкото бе очаквал.