Но преди около осемнайсет месеца Дона внезапно затвори всички комуникационни канали към съпруга си. Парите продължаваха да текат, Дона си оставаше невероятна в качеството си на майка на Колийн, все още се занимаваше с куп обществени дела, но когато станеше въпрос да разговаря с него, да сподели и най-малкото подобие на чувство, мисъл или мнение — не я търси. Зидове с въоръжени бойници.
Без бележка. Без обяснение. Без логика.
Но Бърн знаеше причината. Когато се ожениха, той я убеди, че имал амбиции в службата, че бил на път да стане лейтенант, пък след това може би и капитан. А след това — политиката? Вътре в себе си бе решил, че е изключено, но не го бе обявил. Дона от самото начало беше настроена скептично. Достатъчно много полицаи познаваше, та да й е ясно, че инспекторите по убийствата си остават на тази служба за цял живот, че яздят с отдела до самия край.
И точно тогава намериха Морис Бланчард увиснал на дебелото въже. Същата вечер Дона изгледа Бърн и без да му зададе дори един въпрос, разбра, че той никога няма да се откаже от стремежа си да се върне на върха. Щеше да си остане в „Убийства“, докато е жив.
Само след няколко дни подаде молбата за развод.
След продължителен и облян в сълзи разговор с Колийн Бърн реши да не се съпротивлява. Така и така от дълго време цветето, което поливаха, бе умряло. Нямаше нищо против, стига Дона да не настройва дъщеря му против него и да можеше да я вижда, когато поиска.
Тази вечер, докато родителите й заемаха съответните пози, Колийн, погълната от една книга на Нора Робъртс, най-послушно изтърпя пантомимата, наречена „вечеря“. Понякога Бърн й завиждаше за вътрешната й тишина, за памучния кувьоз, който я опазваше от детството й дотолкова, доколкото то съществуваше.
Дона бе бременна във втория месец с Колийн, когато двамата с Бърн сключиха граждански брак. В момента, в който Дона роди, няколко дни след Коледа същата година, и Бърн за пръв път съзря дъщеря си — розовичка, сбръчкана и безпомощна, — изведнъж не можа да се сети за нито един миг от дотогавашния си живот. Всичко дотогава бе една прелюдия, една размазана увертюра към чувството за дълг, което изпита в този миг. И сякаш някой прогори в сърцето му онова, което осъзна: че няма да допусне никого да застане между него и момиченцето му. Нито жена му, нито колегите му, а Господ да е на помощ на нама’аното копеленце с провиснали гащи и нахлупена настрани шапка, което щеше да дойде да я изведе на първата й среща.
Помнеше и първия ден, в който установиха, че Колийн е глуха. Беше на първия й 4 юли. По онова време живееха във възтесен тристаен апартамент. Току-що бяха почнали новините в единайсет, когато нещо гръмна в стаичката, в която спеше Колийн. Бърн извади инстинктивно служебния пистолет и с три гигантски скока нахълта в детската стая, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Чак когато отвори вратата, можа да си отдъхне: на външната противопожарна стълба седяха двамата хлапаци и хвърляха жабки. С тях щеше да се разправя по-късно.
Ужасът обаче се появи във формата на тишина.
Макар жабките да продължаваха да гърмят на по-малко от два метра от шестмесечната му спяща дъщеря, тя изобщо не реагира. Не се събуди. Дона застана на вратата, възприе ситуацията и се разрида. Бърн я взе в обятията си, осъзнавайки в същия миг, че съвместният им път току-що е бил постлан с изпитания и че страхът, който ежедневно изживяваше на улицата, изобщо не можеше да се мери със сегашния.
Напоследък обаче Бърн често копнееше да има вътрешното спокойствие на дъщеря си. Тя никога нямаше да усети упадъка в брака на родителите си, никога нямаше да чуе как Кевин и Дона Бърн — навремето тъй страстно влюбени, че не можеха да държат ръцете си далеч един от друг — сега казват „пардон“, докато се разминават по тесния коридор, сякаш са непознати в автобус.
Замисли се за хубавата, далечна своя бивша жена, за своята келтска роза. Онази Дона, която имаше тайнствената способност само с един бегъл поглед да спре на гърлото му готовата лъжа, онази Дона с безупречното поведение в обществото. Тя знаеше как да извлече мъдрост от бедствието. Научила го бе и на изискана скромност.
По това време в „Дюсиз“ бе тихо. Бърн седна в една свободна стая на втория етаж. Повечето къщи за наркотици бяха мръсни, тънеха в счупени флакони от крек, боклуци от фаст фуд, хиляди използвани кухненски кибрити, често съдържанието на нечии стомаси, а понякога и изпражнения. По принцип не се срещат наркомани, абонирани за „Архитектурен преглед“. Клиентите на „Дюсиз“ — някакъв смътен консорциум от ченгета, държавни чиновници и служители в градската управа — не можеха да си позволят да ги видят как се снабдяват от улицата, та затова плащаха малко отгоре за удобството.