Седна с кръстосани крака на пода близо до прозореца, с гръб към реката. Отпи от бърбъна. Усети как го обхвана някаква топла, тлееща прегръдка, която облекчи наближаващата мигрена.
Теса Уелс.
Излязла от дома в петък, стиснала в ръка договора си със света, че той ще я пази, ще й гарантира възможността да отиде на училище, да се срещне с приятелките си, да се посмее на някой и друг тъп лаф, да поплаче, докато слуша скапани песни за любов. Но светът бе нарушил договора им. Била е тийнейджър, а животът й се оказал вече изживян.
До края на годината и Колийн щеше да стане тийнейджърка, да започне тринайсетата си година. Бърн съзнаваше, че от психологическа гледна точка вероятно е страшно изостанал, че в ново време тийнейджърството започва още някъде около единайсетата година. Но пък отдавна се бе зарекъл да не се поддава точно на този род сексуална пропаганда, идваща от рекламните агенции по Мадисън Авеню.
Огледа се.
Защо беше дошъл?
Същият въпрос. За кой ли път.
Тласкаха го двайсетте години прекарани по улиците на един от най-престъпните градове в света. Не познаваше поне един инспектор, който да не пие, да не е бил в клиника за лечение на наркомани, да не прахосва парите си по хазарт или да не ходи по курви, да не бие децата си и жена си. Самата работа те кара да стигаш до крайности и ако не умееш да уравновесиш крайността на ужаса с крайността на страстта към нещо друго — пък било то и домашно насилие, — клапаните ти започват да скърцат, да стенат, докато някой ден всичко рухне и опираш дулото о слепоочието.
В качеството си на инспектор по убийствата бе прекарал сума ти часове в публични домове, стотици гаражни алеи, хиляди незастроени парцели, а в близката далечина го чакаха безмълвните мъртъвци, събрани в някакъв гваш от рисувани с водни бои дъждовни пейзажи. Някаква безрадостна красота. Но докато бе на определено разстояние от тях, можеше да спи. Сънят му убягваше тогава, когато се приближеше до подробностите.
Помнеше и най-малката подробност от онова знойно августовско утро, когато се бяха обадили от Хароугейт парк; бръмченето на ранобудните мухи, подаващите се изпод храста кльощави крака на Деърдре Петигрю с омотаните около единия й глезен окървавени бели гащички, лепенката на дясното й коляно — яркожълт лейкопласт от детски комплект „Рокит Пауър“. Докато майка й е покривала охлузната рана и й нашепвала утешителни думи — преди още да са засъхнали сълзите по лицето на Деърдре, — нито една от двете не е подозирала, че раничката така и няма да зарасте.
Лепенката не излезе от съзнанието му в продължение на много седмици. Съзнаваше, както бе съзнавал всеки път, когато видеше убито дете, че трябва да се стегне, колкото и да е разядена душата му и да са подкопани инстинктите му. Трябва да посрещне смело утрото, каквито и демони да са го терзали през нощта.
През първата половина на кариерата му нещата опираха до чувството за власт, инерцията на правосъдието, увлечението по лова на престъпници. Опираха до самия него. Но по някое време нещата се разраснаха и започнаха да опират до мъртвите момиченца и яркожълтите им лепенки от лейкопласт.
А сега и до Теса Уелс.
Затвори очи и отново усети как студените води на реката се завихрят около него и как нещо тегли болезнено дъха му.
Долу на улицата от време на време минаваше канонерката на някоя банда. Басовият тътен на хип-хопа от уредбите им предаваше вибрациите си на пода, на стените и се издигаше над града, сякаш бе стоманена пара.
Идваше часът на тръгналите по лош път. Скоро и той щеше да се смеси с тях.
Зверовете се измъкваха от леговищата си.
И както седеше на това място, където хора разменяха собственото си достойнство срещу няколко мига вцепенен покой, където животни ходеха гордо изправени, Кевин Франсис Бърн си даде сметка, че във Филаделфия се е размърдало ново чудовище, някакъв черен ангел на смъртта, който ще го поведе в никому непознати територии и ще го повлече към низини, за каквито хора от рода на Гидеън Прат можеха само да си мечтаят.