Едва сега Джесика успя да се огледа. Мерна Винсънт на първия ред на балкона. Докато бяха заедно, не пропускаше неин мач, но не бе сигурна, че и днес ще дойде.
Само след секунди на ринга се появи и баща й, понесъл Софи. Естествено, Софи никога не гледаше, докато майка й се биеше на ринга, но се радваше не по-малко от майка си на вниманието след победа. Тази вечер бе в боровинков мъхест спортен комплект, с малка лента „Найки“ на челото, та имаше вид на претендент за титлата в категория „бебе“. Джесика се ухили и смигна на баща си и дъщеря си. Чувстваше се добре. Повече от добре. Приливът на адреналин й даваше усещането, че може да победи целия свят.
Стискаше братовчедка си в прегръдките, а тълпата продължаваше да скандира: Топки, Топки, Топки, Топки…
Опита се да я надвика и изрева в ухото на Анджела:
— Анджи?
— Кажи.
— Направи ми една услуга.
— Каква?
— Не ме пускай друг път да се бия с тая шибана горила.
Четирийсет минути по-късно Джесика стоеше на тротоара пред „Блу“. Даде автографи на две дванайсетгодишни момиченца, които я гледаха с възторг и обожание. Даде им дежурния съвет да си учат уроците, да не се подлъгват по наркотиците, а те й обещаха да я послушат.
Тъкмо се канеше да се качи в колата си, когато усети нечие присъствие.
— Подсети ме да не те ядосвам никога.
Плътният глас дойде откъм гърба й.
Косата на Джесика бе все още потна и стърчеше на шест посоки. Вонеше като състезателен кон след двукилометрово надбягване и усещаше как дясната страна на лицето й се подува с приблизителния размер, цвят и форма на презрял патладжан.
Обърна се и видя един от най-красивите мъже, които бе срещала през живота си.
Патрик Фаръл.
С роза в ръка.
Питър поведе Софи към дома, а Джесика и Патрик седнаха в един тъмен ъгъл в кръчмичката „Тихият мъж“, на долния етаж под „Финигънс Уейк“ — популярна ирландска бирария и отдавнашен сборен пункт на ченгета на ъгъла на Трета улица и Спринг Гардън Стрийт. Отвъд стената зад гърба им се намираше трета кръчма — „Стробридж“.
За Джесика обаче и тук не бе достатъчно тъмно, въпреки набързо наложения в дамската тоалетна макиаж.
Пръстите й обгръщаха двойния скоч.
— Рядко през живота си съм виждал такова изумително нещо — каза Патрик.
Облечен бе в черно поло от кашмир и черен прав панталон. Ухаеше страхотно — едно от многото неща, които я върнаха назад във времето, когато бяха гаджета. Патрик Фаръл винаги ухаеше страхотно. Да не говорим за тъмносините му очи. Колко ли жени са се гмурнали досега в тях с главата надолу? — запита се Джесика.
— Благодаря — отвърна, без опит да остроумничи или да прояви някаква нищожна интелигентност. Опря ледената чаша до бузата си. Отокът бе поспаднал. Слава богу. Нямаше никакво желание да напомня на Патрик Фаръл за жената-слон.
— Не мога да си представя как го правиш.
Джесика сви рамене колкото се можеше по-небрежно.
— Най-трудното е да свикнеш да не затваряш очи, когато те удрят.
— Не те ли боли?
— Разбира се, че боли — отвърна му. — Знаеш ли какво усещане получаваш?
— Какво?
— Сякаш някой те е треснал с юмрук по лицето.
— Едно на нула за теб — разсмя се Патрик.
— От друга страна, не знам друго нещо, което да се сравни като усещане с това да повалиш съперника. Ей Богу, кълна се, че това е любимият ми момент.
— А усеща ли се кога точно си нанесла такъв удар?
— Нокаутиращият ли?
— Да.
— Ами как не! — възкликна Джесика. — То е като при бейзбола — усещаш как си нацелил топката с дебелата част на бухалката. Спомняш ли си? Никакви вибрации, никакво усилие. Чисто и просто… контакт.
Патрик се засмя и поклати глава, един вид признание, че тя е поне сто пъти по-смела от него. Но Джесика знаеше много добре, че не е така. Патрик бе лекар в спешно отделение, а тя не можеше да си представи по-тежка работа от неговата.
Плюс още нещо, което е изисквало още по-голяма смелост. Преди много години се опълчил срещу баща си — един от най-видните сърдечни хирурзи във Филаделфия. Мартин Фаръл разчитал синът му да се ориентира към сърдечната хирургия. Патрик израснал в Брин Мар, завършил медицинския институт на Харвард и изкарал специализацията си в болницата „Джонс Хопкинс“. Пътят към върха буквално бил проправен пред него.
Един ден обаче сестра му Дейна загинала при стрелба от движещ се автомобил в Сентър Сити — невинен свидетел на неподходящо място в неподходящо време. Тогава Патрик решил да посвети живота си на травматологията и започнал работа в една болница в центъра на града. Мартин Фаръл само дето не се отказал официално от сина си.