Именно това бе едно от нещата, които я свързваха с Патрик — това, че някаква трагедия бе предопределила кариерата им, а не обратното. Хем й се искаше да попита Патрик как са отношенията с баща му след като са минали толкова много години, хем не щеше да рови стари рани.
Замълчаха и се заслушаха в музиката, погледите им се срещнаха и задържаха, сякаш още бяха тийнейджъри. Няколко ченгета от Трети район минаха покрай масата им със залитащи стъпки — уж подобие на бой със сянката — и поздравиха Джесика за победата й.
Най-сетне Патрик обърна разговора към работата им — безопасна територия за една омъжена жена и бивше гадже.
— Как се чувстваш в най-горната дивизия?
Горна дивизия — мина й през ума. Горните дивизии единствено те карат да се чувстваш дребен.
— Рано е още да се каже, но разликата с пътна полиция е огромна — отвърна.
— Не ти ли липсват гонитбата на джебчии, разтурянето на кръчмарски сбивания и разкарването на родилки по болниците?
Джесика се усмихна замислено.
— Джебчиите и кръчмарските сбивания ли? Ни най-малко. Що се отнася до бременните, крайният резултат, преди да напусна отдела, бе едно на едно.
— Какво искаш да кажеш?
— Докато бях патрулираща — поясни Джесика. — Едно бебе се роди на задната седалка. Едно почина.
Патрик изправи гръбнака си заинтригуван. Навлизаха в неговата територия.
— Как така? От какво почина?
Не беше сред любимите истории на Джесика и тя почти съжали, че я е споменала. Сега трябваше да я разправи докрай.
— Стана на Коледа преди три години. Помниш ли голямата снежна виелица?
Най-голямата снежна буря през последните десет години. Петнайсет сантиметра пресен сняг и температура около минус седемнайсет. Градът почти замря.
— Помня я — рече Патрик. — Бях на повикване.
— Както и да е, бях последна кола за гаража. Току-що бе превалило полунощ, влязла съм в „Дънкин Донътс“ за кафе за мен и партньора ми.
Вдигнатата вежда на Патрик изрази учудването му: „Дънкин Донътс“?
— Да не съм те чула да го произнасяш — рече Джесика с усмивка.
Патрик сключи устни.
— Чух охканията тъкмо когато се канех да вървя. Оказа се, че в едно от сепаретата имало бременна жена. В седми или осми месец. И бе получила неочаквани болки. Повиках линейка, но всичките на градската служба се оказаха или на повикване, или ударени при занасяне, или със замръзнали бензинопроводи. Жив кошмар. Бяхме само на няколко преки от „Джеферсън“, затова й помогнах да се добере до колата и тръгнахме. Стигнахме някъде докъм Трета и Уолнът, но налетяхме на заледен участък и се натресохме в редица от паркирани коли. Закъсахме.
Джесика отпи от уискито. Достатъчно кофти й бе да разправя цялата тази история, а сега трябваше и да опише и края й.
— Поисках помощ от друга кола, но когато тя дойде, бе вече късно. Жената пометна.
По погледа на Патрик личеше, че я разбира. Никога не е лесно да загубиш някого, независимо от обстоятелствата.
— Съжалявам, че така е станало.
— Е, след няколко седмици компенсирах — продължи Джесика. — С партньора ми изродихме едно голямо момченце долу в Южна Филаделфия. Ама голямо, ти казвам. Четири кила и отгоре. Все едно израждаш теле. Родителите му и до днес ми пращат картичка за Коледа. Това ме накара да подам заявление за преместване в пътната полиция. Писна ми от акушеро-гинекологична дейност.
— Бог знае как да изравни сметката, нали?
— Знае — съгласи се Джесика,
— Ако не ме лъже паметта, през онази Бъдни вечер народът сякаш откачи, нали?
Така си беше. Обикновено при снежна буря ненормалниците си стоят у дома. През онази нощ никой не знае звездите ли се наредиха по различен начин, нещо друго ли стана, но всички се юрнаха на улицата. Стрелби, палежи, грабежи, вандализъм.
— Да. Цяла нощ хвърчахме насам-натам — каза Джесика.
— Някой май бе хвърлил кръв по вратата на някаква черква или нещо подобно.
Джесика кимна.
— „Сейнт Катерин“. Горе в Торисдейл.
— А все говорим за мир по цял свят — поклати глава Патрик.
Джесика бе напълно съгласна. Макар че ако на земята внезапно се възцареше мир, тя щеше да остане безработна.