Бърн отпи от кафето и погледна към ъгъла. Все още никой.
— И я гледам, че се държи като равна с ония по-големи келеши, бъбри си с ръце на жестов език и отмята коси назад — продължи Бърн. — А през акъла ми минава: Божичко, та тя флиртува. Момиченцето ми флиртува с тези момчета. Онова момиченце, което само преди няколко седмици се качи на колелото с три колелета и завъртя педалите по улицата в малката си жълта тениска „Щуро прекарахме в Уайлдууд“, това момиченце сега флиртува с момчета. Идеше ми да ги кастрирам тия пикльовци още там. Но в следващия миг виждам как един от тях измъква козче и го запалва и сърцето ми насмалко не спря. Буквално чух как му спадат оборотите, все едно в гърдите ми имаше някакъв стар часовник. Приготвям се да изскоча от колата с белезници в ръце, но си представям как това ще се отрази на Колийн, затова оставам да гледам. Подават си го един на друг, на самия ъгъл, сякаш е нещо съвсем законно, разбираш ли? А аз гледам, гледам. Точно тогава единият от хлапаците го подава на Колийн и аз съм сигурен, ама съвсем сигурен, че тя ще го вземе и ще дръпне. Представям си как ще опъне дълго и бавно и пред очите ми започват да текат следващите пет години от живота й: хашиш, пиене, кокаин, клиника, частен учител за наваксване на изпуснатото в училище, други лекарства, хапчета против забременяване и изведнъж… изведнъж стана нещо невероятно.
Джесика осъзна, че го гледа със зяпнала уста и го чака да свърши. Осъзна се и го подсети:
— Окей. Какво точно стана?
— Ами, тя просто… поклати глава — рече Бърн. — Ей така. Не, благодаря. А аз бях изгубил доверие в нея, напълно бях престанал да съм сигурен в момиченцето си, та ми идваше да си избода очите. Имах възможността да проявя вяра в нея, без никой да знае, че съм там, а аз се провалих. Аз се провалих, разбираш ли? А не тя.
Джесика кимна, мъчейки се да не мисли, че след десетина години и на нея й предстои подобен миг със Софи и че го очаква с огромно нежелание.
— Та точно тогава ми мина през ум — продължи Бърн, — че всички тези години, през които съм се притеснявал и съм я пазил, сякаш е от стъкло, всичкото ми вървене откъм улицата, докато сме се движели по тротоара, всичките ми убийствени погледи към идиотите, дето я гледаха как разговаря с пръсти на обществени места и я смятаха за смахната — всичко това всъщност е било абсолютно излишно. Тя се оказа десет пъти по-твърда от самия мен. Направо ме срази.
— Децата са способни на такива изненади — каза Джесика и осъзна колко неадекватно се изразява, колко е боса по въпроса.
— Имам предвид, като се замислиш от какво се боим да не сполети децата ни: диабет, левкемия, ревматичен артрит, рак — а моето дете е само глухо. Нищо повече. Идеална е във всяко друго отношение. Сърце, дробове, очи, крайници, ум. Без грешка. Бяга със скоростта на вятъра, скача на много високо. Да не говорим за усмивката й — ледник може да разтопи. А аз през цялото това време съм я смятал за непълноценна, понеже не чува. И какво излиза? Ако някой се е нуждаел през цялото това време от слухов апарат, то това съм бил аз. Просто не съм си давал сметка колко голям късмет всъщност сме извадили.
Джесика буквално не знаеше какво да каже. Преценката й за Кевин Бърн — отракан тип, проправящ със сила пътя си през живота и службата и разчитащ повече на инстинкта, отколкото на интелекта — явно бе погрешна. Липсвали са й куп съществени елементи. Изведнъж това, че са я сложили за негов партньор, й се стори сякаш е спечелила лотарията.
Но преди да успее да отвори уста, две тийнейджърки с разтворени чадъри приближиха към ъгъла.
— Дойдоха — каза Бърн.
Джесика сложи капачката на чашата с кафе и закопча дъждобрана си.
— Това е по-скоро твоя територия — кимна Бърн към момичетата, запали цигара и се свлече в удобната — разбирай: сухата — седалка. — Оставям те ти да им задаваш въпросите.
Точно така, помисли си Джесика. Изобщо не става дума за излизане на дъжда в седем сутринта. Изчака да се появи пролука в движението, после излезе от колата и прекоси улицата.
Двете момичета на ъгъла носеха униформата на „Назарийн Академи“. Едното бе високо, възчерно, с най-сложната плетеница от африкански плитчици, която Джесика бе виждала през живота си. Имаше най-малко метър и осемдесет и бе безумно красиво. Другото бе бяло, дребно и нежно. Всяка носеше чадър в едната ръка и топче книжни салфетки в другата. И на двете очите бяха зачервени, подути. Явно вече бяха чули за Теса.