— А, бе, има нещо там. Вътрешното чувство ми говори.
— И какво по-точно ти казва?
— Струва ми се, че разговарят с него по лични проблеми. Смятам, че те смятат, че се интересува от прекалено лични неща.
— А имаш ли впечатлението, че и Теса е ходила при него?
— И да го е правила, надали го е споделяла с приятелките си — рече Джесика. — Попитах ги за триседмичния й отпуск от училище миналата година. Почнаха да преглъщат. Нещо се е случило с Теса около последния Ден на благодарността.
Разследването им прекъсна за няколко секунди, а отсеченият ритъм на дъжда по покрива на колата отекваше в самостоятелните им мисли.
В мига, в който Бърн запали тауруса, мобифонът му изчурулика. Отвори го и отговори.
— Бърн… Да… Да… Великолепно! Благодаря. — И затвори телефона.
Джесика го гледаше очаквателно. Но когато й стана ясно, че той не се кани да сподели, направо го попита. Щом ще се прави на потаен, тя пък ще е любопитна. Ако искат да работят заедно, ще трябва да съчетаят двете крайности.
— Добра новина ли получи? — попита Джесика.
Бърн я изгледа така, сякаш бе забравил, че и тя е в колата.
— Да. Лабораторията току-що ми даде материал за приключване на едно от делата. ДНК-то от някакъв косъм съвпадал с намереното по трупа. Няма да ми избяга шибаното копеле.
Преразказа й накратко същността на следствието срещу Гидеън Прат. Джесика долови страстта в гласа му, както и дълбоко потисканата ярост, докато говореше за жестоката и ненужна смърт на Деърдре Петигрю.
— Трябва да се отбия за малко до едно място — рече й.
Няколко минути по-късно спря плавно пред една горда, но не успяваща де се пребори с времето долепена къща на Ингърсол Стрийт. Студеният дъжд се лееше още по-силно. Докато вървяха към къщата, Джесика забеляза застаналата в рамката на вратата слаба, светлокожа черна жена на около четирийсет. Облечена бе в подплатен пурпурен пеньоар и носеше оцветени възголеми очила. Косата й се криеше под пъстра чалма. Белите й пластмасови сандали бяха поне с два номера по-големи, отколкото трябваше.
Когато съзря Бърн, жената притисна с ръце гърдите си, сякаш дъхът й спря. По тези стълби в къщата сигурно бяха влезли куп лоши новини, все носени от хора с вида на Кевин Бърн. Едри бели мъже — я ченгета, я данъчни агенти, чиновници от социалната служба или хазяи.
Докато изкачваха пъшкащата стълба, Джесика забеляза избелялата цветна снимка на прозореца на всекидневната. Беше двайсетина на двайсет и пет сантиметра, явно извъртяна на компютърен принтер. Беше увеличена училищна снимка на усмихнато девет- или десетгодишно черно момиче, с нещо като диадема от розова вълна и с мъниста по косите. Имаше шини, но въпреки всичката сериозна железария в устата си, бе успяло да се усмихне.
Жената не ги покани да влязат, но, слава богу, над верандичката имаше малък сенник, който ги подслони от дъжда.
— Мисис Петигрю, да ви запозная с партньорката ми, Джесика Балзано.
Жената й кимна, но не спря да мачка деколтето на пеньоара.
— Успяхте ли… — започна, но не довърши тя.
— Да, госпожо — каза Бърн. — Хванахме го. В ареста е.
Алтеа Петигрю покри с длан устата си. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика забеляза, че на един от пръстите й има сватбен пръстен, но вече без камък.
— Какво… какво ще правите сега? — попита с вибриращо от нетърпение тяло. Явно отдавна се бе молила и бе очаквала с ужас настъпването на този миг.
— Всичко е в ръцете на Окръжната прокуратура и адвоката на човека — отвърна Бърн. — Ще му се връчи обвинителен акт, след което ще се проведе предварително съдебно заседание.
— Смятате ли, че може…
Бърн взе ръката й в своята и поклати глава.
— Никъде няма да излезе. Ще направя всичко по силите си така, че повече да не се покаже на свобода.
Джесика знаеше, че при едно углавно дело за убийство могат винаги да изникнат куп непредвидени обстоятелства. Но същевременно оценяваше оптимизма на Бърн и съзнаваше, че моментът налага точно такова чувство да създаде у жената. В пътната полиция бе установила колко трудно е да убедиш някого, че колата му ще се върне.
— Господ да ви поживи, сър — каза жената и само дето не се хвърли в обятията на Бърн, докато подсмърчанията й преминаха в пълноценни ридания. Бърн я придържаше внимателно, сякаш бе направена от порцелан. Погледът му срещна този на Джесика: Ето за това. Джесика погледна залепената на прозореца снимка на Деърдре Петигрю. Дали пък няма да я свали днес?