— Засега поне не ни е известно двете момичета да са се познавали. Движили са се в различни социални сфери. Теса Уелс е обичала класическата музика; Никол Тейлър си е падала по готик рока. Учели са в различни училища, имали са различни интереси.
Джесика погледна окачените редом една до друга снимки на двете момичета. Спомни си как се деляха на клики в „Назарийн“. Мажоретките отказваха да имат каквото и да било общо с почитателките на рокендрола и обратното. Имаше разни зубрачи, които прекарваха свободното си време над малкото компютри в библиотеката, и царици на модата, вечно забили нос в последния брой на „Воуг“, „Мари Клер“ или „Ел“. Отделно от тях бе нейната група — контингентът от Южна Филаделфия.
Погледнато най-повърхностно, общото между Теса Уелс и Никол Тейлър бе религията им — католицизмът, и това, че учеха в католически гимназии.
— Искам да преобърнете всяко ъгълче от живота на тези две момичета — каза Бърн. — С кого са киснали, къде са ходили през уикенда, гаджета, роднини, познати, клубове и кръжоци, какви филми са гледали, в кои черкви са ходели. Някой знае нещо. Някой е видял нещо.
— Ще можем ли да опазим от медиите осакатяванията и намерените предмети? — попита Тони Парк.
— За двайсет и четири часа можем и да успеем. За повече се съмнявам.
Чавес се обади:
— Говорих с психолога, който е и училищен съветник в „Реджина“. Службата му се помещава в „Назарийн Академи“ в Североизточна Филаделфия. „Назарийн“ упражнява административно ръководство спрямо пет епархийни училища, сред които е и „Реджина“. Епархията използва един психолог за всичките пет училища — по един ден в седмицата във всяко едно. Той може да ни е от полза.
Джесика усети как стомахът й пропадна. Ето я връзката между „Реджина“ и „Назарийн“.
— Само един психолог за толкова много деца? — учуди се Тони Парк.
— Имат половин дузина съветници — каза Чавес. — Но само един психолог за петте училища.
— И кой е той?
Докато Ерик Чавес ровеше из записките си, Бърн срещна погледа на Джесика. Още преди Чавес да бе намерил името, Бърн бе изхвърчал от стаята и награбил телефона.
24.
Вторник, 14:00 ч.
— Много ви благодаря, че намерихте време да дойдете — каза Бърн на Брайън Паркхърст. Стояха в средата на просторната полукръгла стая, в която се помещава отдел „Убийства“.
— Надявам се да съм ви полезен. — Паркхърст бе в найлонов екип за джогинг в черно и сиво. Обут бе в чисто нови на вид „Рибокс“. Не му личеше да е притеснен от това, че полицията го търси във връзка със случаите. Да не забравяме все пак, че е психиатър, каза си Джесика. Човек, способен да съзре нечие безпокойство сигурно може и да изиграе ролята на хладнокръвен. — Надали е необходимо да ви казвам колко съкрушени сме всички ние в „Назарийн“.
— Ученичките тежко ли понесоха новината?
— Боя се, че да.
Човешкият трафик около двамата мъже се засили — стар номер: да накараш свидетеля да търси място за сядане. Вратата към стаята за разпити „А“ бе широко отворена; всички столове в общата стая обаче бяха заети. Нарочно.
— Извинявайте, между впрочем — каза Бърн с глас, от който капеше загриженост и искреност. И той не бе слаб актьор. — Защо не поседнем там.
Брайън Паркхърст зае тапицирания стол срещу Бърн в стая „А“ — онова опърпано помещение, където заподозрени и свидетели биват подлагани на разпит, пишат показания и предоставят сведения. Джесика ги гледаше през еднопосочното огледало. Вратата на стаята остана отворена.
В стаята имаше два стола — един тапициран канцеларски, другият охлузен метален сгъваем. Хубавият стол не се полагаше на заподозрените, а единствено на свидетелите. До момента, в който станеха заподозрени, естествено.
— Няма проблем — каза Паркхърст.
Убийството на Никол Тейлър бе водещата новина на обедните емисии, с преки включвания на всички телевизионни станции. „Бартръм Гардънс“ бе пълна с операторски екипи. Кевин Бърн не си направи труда да пита доктор Паркхърст дали е чул новината.
— Има ли някакъв напредък в търсенето на убиеца на Теса? — попита Паркхърст с трениран разговорен тон, какъвто сигурно използваше по време на първия психотерапевтичен сеанс с нов пациент.