— Работим по няколко следи — каза Бърн. — Още сме в началото на разследването.
— Чудесно — каза Паркхърст. Думата прозвуча студено и доста рязко, като се имаше предвид естеството на престъплението. Бърн я остави да обиколи стаята няколко пъти, преди да кацне на пода.
След това седна срещу Паркхърст и пусна отвисоко една папка върху многострадалната метална маса.
— Обещавам да не ви губя времето — каза.
— Мога да остана толкова, колкото ви трябва.
Бърн вдигна папката и кръстоса крака. Отвори я, като грижовно пазеше съдържанието й от очите на Паркхърст. Джесика забеляза, че е форма номер 229 — основна биографична справка. Нищо, което да застрашава Брайън Паркхърст, но защо пък трябваше да го знае?
— Разкажете ми по-подробно за работата си в „Назарийн Академи“.
— Ами, най-вече провеждам консултации в областта на учебната дейност и поведението — отвърна Паркхърст.
— Съветвате учениците по повод поведението им, така ли?
— Да.
— И как става това?
— Няма дете или подрастващ, който от време на време да няма проблеми. Страхове при постъпване в ново училище, потиснатост, много често липса на самодисциплина или самоуважение, липса на умение за общуване. Което често ги тласка към това да опитат наркотици, или да мислят за самоубийство. Винаги съм се старал да показвам на моите момичета, че вратата ми е постоянно отворена за тях.
Моите момичета — повтори наум Джесика.
— Ученичките, които съветвате, лесно ли се отпускат да говорят пред вас?
— Лаская се от мисълта, че да.
Бърн кимна.
— Какво друго бихте ми казали?
Паркхърст продължи:
— Част от усилията ни са насочени към разкриването на потенциалните трудности, които биха спънали учебния процес при децата, а така също и към създаването на програми за застрашените от провал, неща от този род.
— Много ли от ученичките в „Назарийн“ попадат в тази категория? — попита Бърн.
— Коя категория?
— Да са застрашени от провал.
— Според мен не повече, отколкото във всяко друго училище към епархията — каза Паркхърст, — а може би са и по-малко.
— На какво може да се дължи това?
— „Назарийн“ има отдавнашни традиции по отношение на успеваемостта.
Бърн си записа едно-две неща. Джесика забеляза как Паркхърст се опита да надникне в бележника му.
— Стараем се също така да създаваме у родители и учители умения да се справят с буйно поведение — добави Паркхърст, — помагаме им да насърчават у подрастващите търпимост, разбирателство и уважение към многообразието у хората.
Говори като по рекламна брошура, мина през ума на Джесика. И Бърн го знаеше. Паркхърст също го знаеше. Бърн мина на по-висока скорост и даже не си направи труда да го прикрие.
— Католик ли сте, доктор Паркхърст?
— Разбира се.
— Ако не възразявате на въпроса ми, защо всъщност работите за епархията?
— Моля?
— Предполагам, че ако бяхте на частна практика, щяхте да изкарвате много повече пари.
А това бе самата истина. Джесика вече бе говорила по телефона с бивша своя съученичка, която сега работеше в персоналния отдел на епархията. Знаеше точно колко получава Брайън Паркхърст, а именно седемдесет и една хиляди и четиристотин долара годишно.
— Църквата представлява една много важна част от живота ми, инспектор Бърн. Особено съм й задължен.
— Коя, между другото, е любимата ви картина от Уилям Блейк?
Паркхърст се облегна, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си върху Бърн.
— Любимата ми картина от Блейк ли?
— Да — каза Бърн. — Аз например много харесвам „Данте и Вергилий пред дверите на ада“.
— Ами, как да ви кажа, не съм много силен по Блейк.
— Разкажете ми за Теса Уелс.
Бърн бе опитал да нанесе инстинктивен удар. А Джесика наблюдаваше Паркхърст внимателно. Абсолютен контрол. Нито едно мускулче не му трепна.
— Какво по-точно ви интересува?
— Споменавала ли ви е някога някой да я притеснява за нещо? За някого, от когото се бои?
Паркхърст сякаш се позамисли за миг. Но тоя номер не минаваше пред Джесика. Нито пред Бърн.
— Не си спомням — отвърна Паркхърст.
— Напоследък да ви се струваше особено разтревожена?