Леле, колко се е заблуждавала.
Ако на това му викаха да вършиш само една работа, то и тя й бе предостатъчна.
Продължаваше да я мъчи обзелата я от вече три години мисъл: справедливо ли е спрямо Софи тя да е ченге, да рискува живота си всеки път, щом отиде на работа? И до ден-днешен не знаеше отговора.
Слезе на долния етаж и провери предната и задната врата за трети път. Не беше ли за четвърти?
В сряда имаше почивен ден, но не й минаваше през ум с какво да запълни времето си. Как така ще си почива? Може ли изобщо да си гледа живота, след като две момичета са убити по особено жесток начин? В момента най-малко й пука за графика на дежурствата. Надали и другите ченгета се чувстват по-различно. На този етап поне половината от полицаите във Филаделфия сигурно са готови да се откажат от полагаемите им се добавки за извънредни часове, само и само да хванат това копеле.
Всяка година баща й събираше родата в срядата преди Великден. Дано това поне я разсее. Ще отиде и ще си наложи да забрави за службата. Баща й винаги намираше начин да й подскаже кои неща са по-важни и кои — не.
Седна на дивана и поне пет пъти превъртя каналите на кабелната телевизия. Накрая я изключи. Тъкмо се канеше да си легне и да почете, когато телефонът иззвъня. Истински се надяваше да не е Винсънт. Или може би се надяваше да е той.
Не беше той.
— С инспектор Балзано ли говоря?
Бе мъжки глас. На фона на силна диско музика.
— Кой се обажда? — попита Джесика.
Онзи не отговори. Смях и звън на лед в чаши. Обаждаше се от някакъв бар.
— За последен път питам — каза Джесика.
— Брайън Паркхърст.
Джесика хвърли поглед на часовника и си записа часа в бележника до телефона. Погледна екранчето да види номера, от който й се обаждаше. Частен номер. Разтегна докрай шнура на телефона и се опита да стигне до чантичката си с мобифона. Не й стигаха около два метра. Дали да не му каже да изчака една секунда, докато се добере до мобифона и се обади до местния участък да проследят разговора? Щеше ли той да й затвори?
— Къде сте? — гласът й бе писклив и изнервен.
Спокойно — изкомандва си Джесика.
— Няма значение — каза Паркхърст.
— Донякъде има — отвърна Джесика. Ха така. По-разговорно.
— Аз ще говоря, не вие.
— Чудесно, доктор Паркхърст. Защото ние наистина желаем да поговорим с вас.
— Знам.
— Защо не наминете покрай „Раундхаус“? Ще ви чакам. И ще можем да поговорим.
— Предпочитам да не идвам там.
— Защо?
— Не съм глупак, инспектор Балзано. Знам, че сте били в дома ми.
Заваляше думите.
— Къде сте? — за втори път попита Джесика.
Мълчание. Музиката премина в латино диско ритъм.
Салса клуб.
— Вие елате при мен — каза Паркхърст. — Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.
— Къде и кога?
— Ще ви чакам при „Щипката за пране“. След петнайсет минути.
До „Салса клуб“ записа: на 15 мин. от кметството.
„Щипката“ бе огромната скулптура на Клаус Олденбург на централния площад, току до кметството. Едно време филаделфийци са си правели срещите при орела на „Уанамейкър“ — тогавашния прочут универсален магазин с подова мозайка на орел. Всеки знаеше къде е орелът на „Уанамейкър“. Сега срещите ставаха при „Щипката“.
— И елате сама — добави Паркхърст.
— Няма да стане, доктор Паркхърст.
— Ако видя някой с вас, изчезвам — каза той. — Не желая да говоря с партньора ви.
И тя на мястото на Паркхърст не би желала да е в една и съща стая с Кевин Бърн точно на този етап.
— Дайте ми двайсет минути — каза.
Линията прекъсна.
Джесика звънна на Пола Фариначи, която за сетен път спаси положението. В рая на бавачките сигурно пазят специално място за Пола. Уви дремещата Софи в любимото й одеяло и я пренесе през трите врати. Когато се върна, потърси Кевин Бърн на мобилния му, но се включи гласовата му поща. И вкъщи му звъня. Същият резултат.
Хайде, бе, партньоре, обади се, молеше се мислено.
Имам нужда от теб.
Нахлузи джинси и маратонки, а отгоре — дъждобрана. Грабна мобифона, вкара нов пълнител в глока, пъхна го в кобура и запраши към Сентър Сити.