Двамата огледаха окъпания от дъжда площад.
— Виж какво — рече Паладино. — Може би не му е мястото тук да ти го кажа, но Айк Бюканън пое голям риск като те взе. Това ти е известно, нали?
— Какво искаш да кажеш? — запита Джесика, макар да имаше доста добра представа.
— Когато създаде тази специална група и я даде на Кевин, можеше да те сложи на по-задна позиция. По дяволите, сигурно следваше да го направи. Не се обиждай.
— Не се обиждам.
— Айк е пич. Може и да ти се струва, че те е поставил в челото на глутницата по политически съображения — и сигурно няма да се изненадаш, ако ти кажа, че в отдела има неколцина, които точно така мислят, — но всъщност той ти има доверие. Ако не вярваше в теб, ти сега нямаше да си тук.
Уау! — рече си Джесика — това пък откъде дойде?
— Ами, надявам се да оправдая доверието му — каза.
— Ще се справиш.
— Благодаря ти, Ник. Това е от голямо значение за мен.
— И наистина така мислеше.
— Хубаво. Всъщност и аз не знам какво ме накара да ти го кажа.
Джесика го прегърна, макар и да не знаеше защо. След няколко секунди се отлепиха един от друг, огладиха косите си, изкашляха се в юмруците си и овладяха чувствата си.
— Така — рече Джесика с известна неловкост. — Сега какво ще правим?
Ник Паладино огледа района — кметството, южната част на Броуд Стрийт, „Сентър Скуеър Плаза“, пазара. Съзря Джон Шепърд под навеса на входа на метрото. Джон улови погледа му. И двамата свиха рамене. Дъждът се сипеше.
— Майка му стара — каза. — Дай да си ходим.
34.
Вторник, 21:05 ч.
На Бърн не му бе необходимо да се обърне, за да осъзнае кой е. Влажните звуци от устата на онзи — липсата на шилене, на експлозивни съгласни заедно с носовото произношение му подсказваха, че зад него е човек, чиито предни зъби скоро са паднали, а носът му наскоро е бил разбит.
Беше Диабло. Бодигардът на Гидеън Прат.
— Спокойно — каза Бърн.
— Много съм спокоен, каубой — отвърна Диабло. — Хладен съм като буца сух лед.
Точно тогава Бърн усети нещо много по-страшно от студеното острие върху гърлото си. Усети как Диабло го опипа и измъкна служебния му глок — най-кошмарният кошмар за едно ченге.
Диабло опря дулото на глока в тила на Бърн.
— Ченге съм — предупреди го Бърн.
— Без ташак — каза Диабло. — Следващият път, когато пребиеш някого, не се показвай след това по телевизията.
Пресконференцията, сети се Бърн. Диабло го е видял по телевизията, после го е причакал пред „Раундхаус“ и го е проследил.
— Не ти трябва да правиш това, което си замислил — рече Бърн.
— Затвори шибаната си уста.
Завързаният младеж местеше погледа си от единия на другия и обратно и се чудеше как да се измъкне. Татуировката върху ръката на Диабло подсказа на Бърн, че е член на бандата „П-Таун Поси“ — необичайна сбирщина от виетнамци, индонезийци и непокорни келеши, които, по една или друга причина, не бяха се вписали другаде.
„П-Таун Поси“ и JBM бяха естествени врагове от поне десет години. Сега вече му ставаше ясно какво става.
Диабло се кани да го накисне.
— Пусни го — каза Бърн. — Двамата с теб ще се разберем помежду си.
— Това дълго време няма да се разбере, путьо.
Бърн съзнаваше, че трябва спешно да предприеме нещо. Преглътна, усети викодина в гърлото и искрите по върховете на пръстите си.
Диабло го изпревари.
Без предупреждение, без дори да се престори, че се бори с някаква съвест, пристъпи встрани от Бърн, запъна ударника на глока му и простреля момчето от упор. Право в сърцето, с един куршум. Мръсната тухлена стена се обля от пенлива тъмночервена струя кръв, тъкан, кожа и парченца от кост, после дъждът я отми. Младежът се свлече.
Бърн затвори очи. Видя в съзнанието си как преди много години Лутър Уайт насочи пистолета си към него. Усети как го увлече леденият водовъртеж и как започна да потъва все по-дълбоко.
Блесна светкавица, удари гръм.
Времето запълзя.
Спря.
Когато не усети идващата болка, отвори очи и видя как Диабло изчезна зад ъгъла. Знаеше какво ще последва. Диабло ще хвърли оръжието някъде наблизо — в кофа за боклук, в кошче за отпадъци, в канализационна тръба. Ченгетата щяха да го намерят. Неминуемо. И животът на Кевин Франсис Бърн щеше да приключи.