Тогава Бърн щеше да е негов роб.
Извади малкия си сгъваем чадър, отвори вратата, разтвори чадъра и се промъкна до ъгъла на сградата. Надникна иззад него. Колата на Бърн си беше на мястото. Май някой бе успял да счупи стъклото на вратата му. Тежко му и горко на тоя, гдето е избрал да ограбва неподходяща кола в неподходяща вечер, мина му през ума.
Барът продължаваше да е препълнен. Прозорците му тракаха от мелодичните акорди на едно парче на Тин Лизи.
Тъкмо се канеше да се върне в колата, когато някаква сянка мина през крайчеца на окото му и се впусна през празния парцел точно срещу „Шотз“. Дори слабата светлина от неоновия надпис на бара му бе достатъчна да разпознае огромния силует на Бърн.
Какво, по дяволите, търси той там?
Саймън вдигна фотоапарата и щракна няколко пози. Не бе сигурен защо точно е така, но когато следиш някого с фотоапарат, а на следващия ден се мъчиш да сглобиш колажа от образи, всеки кадър ти е от полза при определяне хода на събитията.
Освен това дигиталните снимки могат да се трият. Не е като едно време, когато всяко щракане с 35 милиметров фотоапарат струваше пари.
Щом се върна в колата, включи малкото екранче на апарата да провери какво е излязло. Съвсем добре. Малко тъмничко, но си личи, че именно Кевин Бърн излиза от уличката и пресича празното място. На две от снимките за фон бе послужил един светло боядисан микробус, така че не можеше да се сбърка едрият профил на Бърн. Саймън се убеди, че и на двете снимки са излезли датата и часът.
Готово.
Точно в този миг се обади скенерът му на радиочестотите на полицията — Юниден BC25D — преносим модел, който на няколко пъти му бе помагал да стигне на местопрестъпление преди да са дошли инспекторите. Не успя да разбере подробно за какво става дума, но само след секунди, когато Кевин Бърн се юрна да бяга, Саймън осъзна, че каквото и да бе станало, присъствието му тук не беше случайно.
Завъртя ключа на стартера и се помоли наум да не го предаде ремонтът, който бе направил на шумозаглушителя си. Не го подведе. Нямаше да вие като самолет чесна, докато следи един от най-печените инспектори в града.
Животът бе прекрасен.
Включи на скорост. Започна следенето.
36.
Вторник, 21:25 ч.
Джесика бе паркирала на алеята пред дома си, но нямаше сили да слезе. Дъждът плющеше по покрива на черокито.
Казаното от Ник не я оставяше на мира. Даде си сметка, че след създаването на специалната група никой не бе провел с нея онзи озаптяващ разговор, който обикновено започва с думите: Виж какво, Джесика, това няма нищо общо с детективските ти способности.
Такъв разговор не се състоя.
Изключи двигателя.
Какво ли искаше да й каже Брайън Паркхърст? Не каза, че иска да й разправя какво е извършил, а че трябвало да й каже някои неща за тези момичета.
Какви, например?
И къде отиде?
Ако видя някой с вас, изчезвам.
Дали пък Паркхърст не бе разкрил присъствието на Ник Паладино и Джон Шепърд?
Надали.
Джесика слезе, заключи джипа и зашляпа на бегом през локвите към задната врата. Вир-вода беше. Имаше чувството, че е киснала във вода цял живот. Лампата над задната тераска изгоря преди няколко седмици, та докато ровеше за ключа, за стотен път се укори, че не е сложила нова. Над главата й стенеха клоните на умиращия явор. Наистина трябваше да ги подреже, докато не са паднали и съборили къщата. Едно време с тези работи се занимаваше Винсънт, но него вече го няма, нали така?
Стегни се, Джес. Засега ти си и мама, и татко, а освен това си и готвач, техник, градинар, шофьор и частен учител.
Най-после напипа ключа и тъкмо се накани да отключи задната врата, когато чу над себе си шума на усукващ се, цепещ се и стенещ под нечия огромна тежест алуминий. Видя и стържещите по пода гьонени подметки, видя и ръката, която се протегна към нея.
Пистолета, Джес.
Но глокът бе в чантичката, правило номер едно: никога не носи оръжието в чантичка.
Сянката се превърна в човешко тяло. Тяло на мъж.