Гласът на отец Корио затихна. Явно му бе трудно да произнесе думата.
— Не съм сигурна все още — рече Джесика.
Отец Корио смля изказването й.
— Такова ужасно нещо.
Джесика се ограничи с кимване.
— Когато чуя за подобни престъпления — продължи отец Корио, — все се питам дали мястото, в което живеем, е наистина цивилизовано. Все си внушаваме, че с течение на вековете сме ставали все по-просветени. Но това? Чиста варварщина.
— Старая се да не мисля с подобни категории — каза Джесика. — Ако започна да се замислям за елемента на ужаса, няма да мога да си върша работата. — Звучеше като нещо леснопостижимо. А не беше.
— Чувала ли си някога за „Най-свещената поредица молитви“?
— Да, струва ми се — рече Джесика. Май попадна на нещо подобно, докато ровеше из библиотеката, но почти всичко, което прочете, бе потънало в някаква бездънна информационна бездна. — Какво по-точно?
— Не се притеснявай — усмихна се отец Корио. — Няма да те изпитвам. — Извади от куфарчето си плик и й го подаде.
— Мисля, че няма да е лошо да прочетеш това.
— Какво е то?
— Папско апостолическо послание относно молитвите към Дева Мария.
— Има ли нещо общо със сегашните убийства?
— Не знам — каза той.
Джесика погледна сгънатите в плика листове.
— Благодаря — каза. — Ще го прочета довечера.
Отец Корио допи чашата си и погледна часовника.
— Искаш ли още кафе? — попита Джесика.
— Не, благодаря — каза отец Корио. — Трябва да си вървя.
Но преди да стане телефонът иззвъня.
— Извинявай — рече Джесика.
Търсеше я Ерик Чавес.
Докато го слушаше, видя отражението си в черния нощен прозорец. Нощта заплашваше да се разтвори и да я погълне цялата.
Бяха намерили още едно момиче.
39.
„Роден“, малък музей, посветен на френския скулптор, се намираше на Двайсет и втора улица и „Бенджамин Франклин Паркуей“.
Джесика завари няколко полицейски коли. Две от платната на булеварда бяха блокирани. Оформяше се тълпа.
Кевин Бърн се съвещаваше с Джон Шепърд.
Момичето седеше на земята, опряно с гръб на бронзовата порта към вътрешния двор на музея. Имаше вид на шестнайсетгодишна. И нейните длани бяха свързани с болт. Бе едра, червенокоса, хубавка. Облечена в униформата на „Реджина“.
В ръцете си държеше черна молитвена броеница, от която липсваха три десетки мъниста.
На главата й имаше корона от бодлива тел.
Кръвта се стичаше на струйки и образуваше тънка алена паяжина по лицето й.
— Майка му стара — избухна Бърн и тресна с юмрук по капака на двигателя.
— Пуснал съм Паркхърст за всеобщо издирване — каза Бюканън. — Включих микробуса му в бюлетина.
Джесика го бе чула по време на третото си пътуване към града през този ден.
— Корона ли? — попита Бърн. — Шибана корона ли казваш?
— Все по-добре става — рече Шепърд.
— Какво имаш предвид?
— Виждаш ли портата? — Шепърд насочи лъча на фенерчето към вътрешната порта, която отвежда към самия музей.
— Е, и?
— Нарича се „Дверите към ада“ — каза. — Това копеле е голяма работа.
— Картината на Блейк — сети се Бърн.
— Точно така.
— Показва ни къде ще намерим следващата жертва.
За един инспектор по убийствата по-лошото от липсата на следа е това, да го водят за носа. Колективният им гняв направо можеше да се пипне с пръст.
— Момичето се казва Бетани Прайс — обяви Тони Парк, докато преглеждаше бележника си. — Майка й е подала оплакване, че я няма, днес следобед. Била в шести участък, когато се получило съобщението. Ето я там.
Посочи към наближаваща четирийсетте жена с кафяв шлифер. На Джесика й заприлича на някои от хората с празни от шок погледи, каквито се виждат по репортажите от чужбина след експлозията на кола-бомба. Изгубени, изтръпнали, изкорубени отвътре.
— Откога е изчезнала? — запита Джесика.
— Не се прибрала днес от училище. Няма родител с дъщеря в гимназията или прогимназията, който да не е на нокти.
— За което следва да благодарим на медиите — обади се Шепърд.
Бърн закрачи напред-назад.
— Къде е онзи, който се е обадил да съобщи за трупа? — попита Шепърд.
Парк посочи мъжа, застанал зад една от патрулните коли. Беше на около четирийсет, в хубав тъмносин костюм с жилетка и вратовръзка.