— Казва се Джереми Дарнтън — съобщи Парк. — Минал с шейсетина километра в час и успял само да види как някакъв мъж носел жертвата през рамо. Докато спре и направи обратен завой, онзи бил изчезнал.
— Дал ли е някакво описание? — попита Джесика.
Парк поклати глава:
— Бяла риза, евентуално яке, тъмен панталон.
— Само толкова ли?
— Толкова.
— Всеки келнер във Филаделфия е облечен така — каза Бърн и пак закрачи. — Тоя го искам. Искам да натикам това шибано копеле зад решетките.
— Всички го искаме, Кевин — каза Шепърд. — Ще го гепим.
— Паркхърст ме изигра — рече Джесика. — Знаел е, че няма да дойда сама, а ще докарам кавалерията. Просто е искал да ни отведе в странична посока.
— И напълно е успял — добави Шепърд.
Няколко минути по-късно се скупчиха около жертвата, докато Том Уайрич извършваше предварителния си оглед.
Уайрич потърси пулс, обяви я за мъртва. После огледа китките й. На всяка една имаше отдавна зараснал белег, извиващо се сиво било, груб напречен срез, на два-три сантима от китката.
По някое време през последните няколко години Бетани Прайс е правила опит да се самоубие.
И докато светлините от покривите на половин дузината патрулни коли мигаха по статуята на Мислителя, докато тълпата прииждаше, докато дъждът се засилваше и отмиваше ценни улики, един човек стоеше в тълпата и наблюдаваше — човек, носещ в себе си дълбоки и тайни познания за ужасите, които сполитат дъщерите на Филаделфия.
40.
Вторник, 22:20 ч.
Красиви са светлините по лицето на статуята.
Но не могат да се мерят по красота с Бетани. Нежните й бели черти й придават образа на тъжен ангел с излъчване като на зимна луна.
Защо не я покрият с нещо?
Разбира се, ако можеха да проумеят що за измъчена душа бе Бетани, нямаше да са толкова разстроени.
Признавам си: обземат ме силни тръпки на вълнение, докато стоя сред добрите жители на моя град и наблюдавам какво става.
През живота си не съм виждал толкова много полицейски коли. Светлините от покривите им превръщат булеварда в карнавално шествие. Атмосферата е почти празнична. Събрали са се поне шейсет души. Смъртта винаги е атракцион. Като влакче на ужасите. Абе, да се приближим, ама не чак толкова.
За съжаление един ден съвсем я приближаваме, независимо дали го искаме, или не.
Какво биха си рекли, ако разтворя палтото си и им покажа какво нося под него? Поглеждам вдясно. До мен стои семейна двойка. Имат вид на четирийсет и пет годишни, бели, заможни, добре облечени.
— Имате ли някаква представа какво се е случило? — питам съпруга.
Той мигновено ме оглежда, от горе до долу. Във вида ми няма нищо възмутително. Нито пък заплашително.
— Не съм сигурен — казва. — Но май са намерили още едно момиче.
— Още едно момиче ли казвате?
— Още една жертва на оня… лудия с броениците.
От ужас запушвам устата си с длан:
— Ама сериозно ли? Точно тук?
И двамата кимат сериозно, най-вече доволни от факта, че именно те са ми съобщили новината. Точно хора като тях гледат „Ентъртейнмънт ту найт“, след което хукват към телефона да съобщят на приятелите си за поредната смърт на деня на някоя известна личност.
— Истински се моля да го хванат по-скоро — казвам.
— Няма да успеят — казва жената. Носи скъпа бяла вълнена жилетка и скъп чадър. И има най-дребните зъби, които съм виждал някога.
— Защо смятате така? — питам я.
— Между нас казано — заявява, — полицията невинаги блести с разума си.
Оглеждам линията на челюстта й и леко отпуснатата кожа по шията й. Дава ли си тя сметка, че мога, както си стоя, да протегна ръка, да хвана лицето й в ръце и за една секунда да й пречупя гръбнака?
Точно това ми идва да направя. Казвам ви.
Арогантна, самодоволна кучка.
Би трябвало да го направя. Но не го правя.
Имам още работа.
Но нищо не ми пречи да ги проследя до дома им, та след като всичко друго приключи, да й направя едно домашно посещение.