— Разбира се — съгласих се, леко развълнувана, че ще я приема в дома си, сякаш ме посещаваше някоя високопоставена особа. Показах й хубавата тоалетна до стаята на родителите ми. Тамар хвърли поглед на леглото и сбърчи нос.
— Грозен юрган — тихо промърмори тя.
Дотогава това беше просто юрганът на родителите ми, но изведнъж изпитах непряк срам за майка ми заради старомодния юрган, който бе избрала, и дори беше достатъчно глупава, за да е доволна от него.
Седях до масата за хранене и слушах приглушения звук от пишкането на Тамар, от течащия кран. Тя остана вътре дълго време. Когато най-накрая се появи, нещо бе различно. Отне ми известно време, за да осъзная, че Тамар си бе сложила от червилото на майка ми и когато забеляза, че съм го забелязала, се получи, сякаш бях прекъснала филм, който тя гледаше. С лице, унесено в предчувствието на някакъв друг живот.
Любимата ми фантазия беше свързана с лекарството за сън, за което бях прочела в „Долината на куклите“[8]. Лекарят изкуствено предизвиква дълготраен сън в болнична стая, единственото решение за бедната, изнервена Нийли, която напълно се е побъркала от демерола. Звучеше перфектно — тялото ми да бъде поддържано живо от тихи, надеждни машини, мозъкът ми да почива във воднисто пространство, необезпокояван като златна рибка в стъклена купа. Щях да се събудя седмици по-късно. И макар че животът пак щеше да се настани на своето разочароващо място, все още щеше да го има онзи скован промеждутък от време на празнота.
Училището интернат имаше за цел да бъде коректив, да бъде тласъкът, от който се нуждаех. Родителите ми, дори и в техните отделни, безкрайно интересни светове, бяха разочаровани от мен, притеснени от не особено високите ми оценки. Бях посредствена и това бе най-голямото им огорчение — у мен нямаше блясък на величие. Не бях достатъчно хубава, за да получа оценките, които имах, везните не се накланяха достатъчно охотно в посока на външен вид или интелект. Понякога ме завладяваха похвални пориви да се справя по-добре, да положа по-големи усилия, но, разбира се, нищо не се променяше. Изглежда, че други мистериозни сили бяха в действие. Прозорецът близо до чина ми оставаше отворен, така че пропилявах часа си по математика, като наблюдавах потрепването на листата. Писалката ми протичаше и не успявах да си водя бележки. Нещата, в които бях добра, нямаха реално приложение: надписвах пликове с букви в стил сапунени мехури с усмихнати същества по капака. Правех мътно кафе, което пиех с тъжни последици. Търсех определена жадувала песен, изпълнявана по радиото, също както медиум издирва новини за мъртвите.
Майка ми твърдеше, че съм приличала на баба ми, но това звучеше подозрително, самозалъгване, предназначено да вдъхва фалшива надежда. Знаех историята на баба ми, повтаряна като наизустена молитва. Хариет, дъщерята на фермера, който отглеждал фурми, откъсната от скромния живот под палещото слънце на Индио и доведена в Лос Анджелис. Нейната нежна брадичка и влажните й очи. Ситните й зъби, прави и леко заострени, като на странна и красива котка. Разглезена от студийната система на Холивуд, хранена с бита сметана и яйца или изпечен на скара черен дроб и пет моркова, същата вечеря, която баба ми ядеше всяка вечер по време на моето детство. След нейното пенсиониране семейството се беше скрило в разпростряната нашироко ферма в Петалума, където тя отглеждаше изложбени рози от зелени резници на Лутър Бърбанк[9] и се грижеше за коне.
Когато баба ми почина, ние все едно си имахме своя собствена държава сред онези хълмове, издържайки се с парите й, макар че стигах с колело до града. Разстоянието беше по-скоро психологическо — като възрастна щях да се чудя на изолацията ни.
Майка ми обикаляше на пръсти около баща ми и аз правех същото — неговите коси погледи към нас, насърчаванията му да ядем повече протеин, да четем Дикенс или да дишаме по-дълбоко. Ядеше сурови яйца и осолени пържоли и държеше чиния с бифтек тартар в хладилника, като си гребваше хапки с лъжица по пет или шест пъти на ден. „Физическото ти тяло отразява твоята същност“, казваше той и правеше гимнастика върху японска рогозка до басейна — петдесет лицеви опори, докато седях на гърба му. Това бе вид магия — да бъда повдигана във въздуха, както си бях с кръстосани крака. Овесената трева, дъха на хладната пръст.
Когато някой койот се спуснеше от хълмовете и се сбиеше с кучето — онова отвратително, остро съскане, което ме разтреперваше, баща ми застрелваше койота. Всичко изглеждаше толкова просто. Конете, които прерисувах от книжка за рисуване с молив, защриховането на техните графитни гриви. Копирането върху паус от снимка на рис, който носеше полевка в челюстта си — острите зъби на природата. По-късно щях да видя как страхът е бил там през цялото време. Тревогата, която изпитвах, когато майка ми ме оставяше сама с бавачката Карсън, която миришеше на влага и седеше на погрешния стол. Как ми обясняваха, че се забавлявам през цялото време и нямаше начин да обясня, че не бе така. И дори миговете на щастие бяха последвани от някакво разочарование — смехът на баща ми, съпроводен от усилието да вървя редом с него, докато той крачеше далеч пред мен. Ръцете на майка ми върху трескавото ми чело и малко по-късно отчайващата самота в стаята ми на болник — тя изчезваше някъде из къщата, говореше по телефона с някого с глас, който не можех да разпозная. Табла с крекери „Риц“ и изстинала пилешка супа с фиде и щръкнало през слоя мазнина жълтеникаво месо. Звездна пустота, която усещах дори докато бях още дете, сякаш бе нещо като смърт.