И това бе вярно: не бях казала нищо. Мълчанието ми ме държеше в света на невидимите. Да, бях уплашена. Може би обяснението за част от мълчанието беше в този страх, страх, който ме завладяваше и по-късно, дори след като Ръсел, Сюзън и останалите бяха в затвора. Но имаше и нещо друго. Неконтролируемите мисли за Сюзън. Която понякога оцветяваше зърната на гърдите си с евтино червило. Сюзън, която се скиташе навсякъде като животно, сякаш знаеше, че някой се опитва да й отнеме нещо. Не казах на никого, защото исках да я предпазя. Защото кой друг я бе обичал? Кой някога бе държал Сюзън в обятията си и й бе казвал, че сърцето, което блъскаше в гърдите й, се намираше там с някаква цел?
Ръцете ми се потяха, но не можех да ги избърша в дънките си. Опитвах се да осмисля този миг, да задържа образа на Сюзън в съзнанието си. Сюзън Паркър. Атомите се преструктурираха първия път, когато я бях видяла в парка. Как устата й се бе усмихнала на моята.
Никой не ме бе поглеждал преди Сюзън, не и истински, така че тя се бе превърнала в моята дефиниция. Погледът й ме размекваше толкова лесно, че дори нейните снимки сякаш бяха насочени към мен, заредени с наш собствен смисъл. Беше различен от Ръсел, начинът, по който ме гледаше, защото в погледа й бе поместен и той: погледът й караше Ръсел и останалите да изглеждат по-малки. Бяхме с мъжете, позволихме им да правят каквото искаха. Но те никога нямаше да узнаят за онези части от нас, които скривахме от тях — те никога нямаше да усетят липсата им или дори да научат, че е имало нещо повече, което е трябвало да намерят.
Сюзън не беше добър човек. Разбирах го. Но си затварях очите за истинските факти. Как съдебният лекар обяснил, че безименният пръст и кутрето на лявата ръка на Линда били прерязани, защото тя се опитала да предпази лицето си.
Струваше ми се, че Сюзън ме гледаше така, сякаш можеше да има някакво обяснение, но в този момент леко движение зад предното стъкло на автобуса привлече вниманието й — дори тогава тя бе нащрек за всяко движение на Ръсел — и на лицето й се появи делово изражение.
— Добре — кимна ми, подтикната от тиктакането на невидим часовник. — Ще тръгвам. — Почти исках да ми отправи заплаха. Да ми даде някакъв знак, че може да се върне, че трябва да се страхувам от нея или че има шанс да я върна, ако използвам правилното съчетание от думи.
Видях я отново само на снимки и в репортажи. И все пак. Никога не успях да си представя отсъствието й като постоянно. Сюзън и останалите винаги щяха да съществуват за мен: вярвах, че те никога нямаше да умрат. Че завинаги щяха да се носят като фон на обикновения живот, щяха да обикалят магистралите и краищата на парковете. Движени от сила, която никога нямаше да спре или да забави.
През онзи ден Сюзън леко сви рамене, преди да тръгне надолу по затревения наклон и да изчезне в автобуса. Странното напомняне в усмивката й. Сякаш имахме среща, само двете, с някакви уточнени време и място, и тя знаеше, че ще забравя.
Исках да вярвам, че Сюзън ме изхвърли от колата, защото бе видяла различията между нас. Защото за нея е било очевидно, че не мога да убия никого. Сюзън, която все още е имала достатъчно бистър ум, за да разбере, че тя беше причината да бъда в колата. Искала е да ме предпази от онова, което е щяло да се случи. Това бе лесното обяснение.
Но имаше един усложняващ факт.
Омразата, която трябва да е изпитвала, за да направи каквото бе направила, с всичка сила да стоварва ножа отново и отново, сякаш се е опитвала да се отърве от заболяване, от безумство: подобна омраза не ми бе непозната.
Да мразиш беше лесно. Промените настъпваха постоянно през годините: някакъв непознат на панаира, който ме опипа с длан през късите панталонки. Мъж на тротоара, който се хвърли към мен, след което се изсмя, когато се уплаших. Вечерта, в която един по-възрастен мъж ме заведе в луксозен ресторант, когато не бях достатъчно голяма дори за да харесвам стриди. Нямах още и двадесет. Собственикът се присъедини към масата ни, а същото стори и един прочут кинорежисьор. Мъжете влязоха в разгорещена дискусия, в която нямаше къде да се намеся: играех си с тежката платнена салфетка, пиех вода. Гледах втренчено стената.
— Изяж си зеленчуците — внезапно ми се сопна режисьорът. — Все още растеш, момиче.
Той искаше да ми каже нещо, което вече знаех: нямах никаква власт. Режисьорът видя нуждата ми и я използва срещу мен.
Омразата, която изпитах към него, беше мигновена. Като към първата глътка мляко, което вече се е развалило — гнилоч бомбардира ноздрите ти, залива цялата ти глава. Той ми се присмя, а същото сториха и останалите, по-възрастният мъж, който по-късно щеше да постави ръката ми върху члена си, докато ме возеше към вкъщи.