Същата седмица в Кармел щеше да вали сняг, оскъден бял слой. Часовете бяха отменени, мразът тихо хрупаше под обувките ни, докато преминавахме през вътрешния двор, облечени в нашите дънкови якета. Изглеждаше като последната утрин на Земята и ние гледахме към сивото небе, сякаш се задаваха още чудеса, макар че всичко се стопи в киша за по-малко от час.
Бях изминала половината път до паркинга на плажа, когато видях мъжа. Вървеше към мен. Беше на около стотина метра. Главата му бе обръсната, откриваше агресивните очертания на черепа му. Беше облечен с тениска, което бе странно — кожата му се бе зачервила от вятъра. Не исках да се чувствам така неспокойна, както се почувствах. Безпомощно описание на фактите: бях сама на пясъка. Все още далеч от паркинга. Нямаше никой друг наоколо освен мен и този мъж. Стръмната скала, ярко очертана, всеки процеп и пълните с живот лишеи. Вятърът развяваше косата ми през лицето, разрошена и уязвима. Пренареждаше пясъка на бразди. Продължавах да вървя към мъжа. Насилвах се да не променям походката си.
Разстоянието между нас вече беше петдесет метра. Ръцете му бяха мускулести. Суровият факт на голия му череп. Забавих крачка, но това нямаше значение — мъжът енергично продължаваше да напредва към мен. Главата му се поклащаше, докато вървеше, неестествено ритмично потрепване.
Камък, налудничаво си помислих. Той ще вземе камък. Ще ми счупи черепа, мозъкът ми ще изтече върху пясъка. Ще вкопчи ръце в шията ми и ще стиска, докато трахеята ми не се прекърши.
Глупавите неща, за които се сетих:
Саша и нейната солена детска уста. Как слънцето поглеждаше през върховете на дърветата и очертаваше алеята за паркиране от детството ми. Дали Сюзън знаеше, че си мисля за нея. Как майката трябва да се е молила накрая.
Мъжът се носеше към мен. Ръцете ми бяха отпуснати и влажни. Моля те, помислих си, моля те. Към кого се обръщах? Към мъжа? Към Бог? Към този, който отговаряше за тези неща.
И тогава той се озова пред мен.
О, помислих си. О. Защото беше просто обикновен мъж, безобиден, поклащаше се в ритъма, който се носеше от белите слушалки, пъхнати в ушите му. Просто мъж, който вървеше по плажа, наслаждаваше се на музиката, на слабото слънце, процеждащо се през мъглата. Усмихна ми се, докато ме подминаваше, и аз отвърнах, както човек би се усмихнал на всеки непознат, на всеки, когото не познава.
Благодарности
Бих искала да благодаря на Кейт Медина и Бил Клег за техните безценни съвети. Признателна съм също така на Ана Питоняк, Дерил Хагуд, Питър Манделсънд, на Фред и Нанси Клайн, както и на моите братя и сестри: Рамзи, Хилъри, Меган, Елси, Мейми и Хенри.
За автора
Ема Клайн е носител на наградата „Плимптън“ на списание „Парис ревю“ за 2014 година. Тя е родена и живее в Калифорния.
emmacline.com
Facebook.com/EmmaCUneWriter
Обработка: The LasT Survivors, 2018
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване и корекция: Daemon, 2018
Информация за текста
Издание:
Emma Cline
The girls
Ема Клайн
Момичетата
Мегаселър
Преводач: Иван Костурков
Редактор: Ивелина Балтова
ИК "Хермес", 2016
ISBN 978-954-26-1619-1
notes
Бележки под линия
1
Лешанка (Phoxinus phoxinus) е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). — Б. пр.
2
„Хейт-Ашбъри“ е квартал в Сан Франциско, Калифорния, известен с историята и произхода на хипи субкултурата. — Б. пр.
3
Религиозна секта, известна още под името „Църква на Страшния съд“, която процъфтява през 60-те и 70-те години на XX век. — Б. пр.