Не се питах как майка ми прекарваше дните си. Как трябва да е седяла в празната кухня, масата е миришела на домашна плесен от гъбата, и е чакала да се върна шумно от училище, баща ми да се прибере у дома.
Баща ми, който я целуваше така студено и формално, че караше всички ни да се срамуваме, който оставяше бирени бутилки на стълбите и те събираха оси, който се тупаше по голите гърди сутрин, за да поддържа белите си дробове здрави. Вкопчваше се неумолимо в грубата реалност на тялото си, плътните му чорапи на райета се показваха над обувките, изпъстрени с петна от кедровите стърготини, които държеше в пликчета в чекмеджетата си.
Начинът, по който се шегуваше, когато оглеждаше отражението си в предния капак на колата. Опитвах се да съхраня в паметта си различни неща, които да му разкажа, ровех се щателно из дневните си преживявания за нещо, което да провокира минимален интерес. Не ми хрумваше дори, чак докато не пораснах, че беше странно да знам толкова много за него, когато той, изглежда, не знаеше нищо за мен. Да знам, че обичаше Леонардо да Винчи, защото бе измислил как да се използва слънчевата енергия и се бе родил беден. Че можеше да разпознае марката на всяка кола само по звука на двигателя й и беше убеден, че всички трябваше да знаят названията на дърветата. Харесваше му, когато потвърждавах, че бизнес училищата бяха измама или когато кимах на твърденията му, че тийнейджърът в града, който бе нарисувал символите на мира върху колата му, беше предател. Веднъж ми бе споменал, че трябвало да се науча да свиря на класическа китара, макар че никога не го бях чувала да слуша каквато и да е музика с изключение на онези театрални каубойски групи, които тропаха с каубойските си ботуши от зелена кожа с цвят на смарагд и пееха за жълти рози. Смяташе, че ръстът му беше единственото, което му бе попречило да постигне успех.
— Робърт Мичъм също е нисък — един път бе споделил с мен той. — Карат го да стъпва върху каси от портокали.
Веднага щом съзрях как момичетата си проправят път през парка, вниманието ми остана приковано към тях. Чернокосата девойка с нейните придружителки, смехът им представляваше укор към моята самота. Очаквах нещо, без да зная какво. И тогава то се случи. Само за миг, но аз все пак го видях: момичето с черната коса дръпна надолу деколтето на роклята си за част от секундата и под него се разкри червеното зърно на оголената му гърда. По средата на парк, гъмжащ от хора. Преди да успея напълно да повярвам на очите си, момичето издърпа обратно роклята си нагоре. И трите се смееха похотливо и безгрижно — нито едно от тях не вдигна очи, за да види дали някой ги наблюдава.
Момичетата тръгнаха по алеята, която минаваше покрай ресторанта, малко по-встрани от скарата. С оттренирани и плавни движения. Не извърнах поглед. По-голямото вдигна капака на един контейнер за боклук. Червенокосото леко приклекна, а чернокосото момиче използва коляното му като стъпало и се прехвърли през ръба. Търсеше нещо вътре, но не можех да си представя какво. Изправих се, за да хвърля салфетките, спрях до кофата за боклук и продължих да наблюдавам. Чернокосото момиче подаваше на другите разни неща от контейнера: торбичка с хляб, все още опакован, анемично изглеждаща зелка, която те подушиха, след което хвърлиха обратно в боклука. Изглеждаше като добре установена процедура — наистина ли щяха да ядат тази храна? Когато чернокосото момиче се появи за последен път, преметна се през ръба и спусна тежестта си на земята, държеше нещо в ръцете си. Беше със странна форма, с цвета на кожата ми и аз се приближих.
Когато осъзнах, че бе сурово пиле, увито в лъскава пластмасова опаковка, вероятно се бях загледала втренчено, защото чернокосото момиче се обърна и улови погледа ми. То се усмихна и стомахът ми се преобърна. Изглежда, между нас премина нещо — неуловимо пренареждане на въздуха. Откровеният, нетърсещ извинение начин, по който момичето посрещна погледа ми. Но вниманието му се отклони, когато мрежата на вратата на ресторанта се отвори с трясък. Оттам изскочи едър здравеняк, който вече бе започнал да крещи. Пъдеше ги като кучета. Момичетата сграбчиха торбичката с хляба и пилето и хукнаха да бягат. Мъжът се спря и остана да ги наблюдава около минута. Бършеше едрите си ръце в престилката, а гърдите му се повдигаха с усилие.