Кони стоеше пред огледалото и се опитваше да пее в хармония с един от сладките, тъжни сингъли, които слушахме фанатично, до безкрай. Песни, нажежаващи още повече моята собствена праведна тъга, моето въображаемо сливане с трагичната същност на света. Как обичах да се изтезавам по този начин, да подклаждам чувствата си, докато те станеха непоносими. Исках да усещам всичко в живота толкова обезумяло и изпълнено със знамения, че дори цветовете, времето и вкусът да бъдеха по-наситени. Това обещаваха песните, това извличаха те от сърцето ми.
Една песен отекваше със собствено ехо, сякаш бе създадена за мен. Простичките стихове за жена, за формата на гърба й, когато го обърне на мъжа за последен път. За пепелта от цигарите й, която оставя в леглото. Песента свърши и Кони скочи, за да обърне плочата.
— Пусни я отново — помолих. Опитах се да си се представя по същия начин, по който певецът виждаше жената: поклащането на сребърната й гривна, обагрена в зелено, падащите й коси. Но само се почувствах глупаво, когато отворих очи и видях в огледалото Кони да разделя миглите си с безопасна игла, шортите й, впити в задника й. Не беше същото като да забелязваш неща за себе си. Само определени момичета успяваха да предизвикат подобно внимание. Като онова, което бях видяла в парка. Или Памела и приятелките й на стълбите пред гимназията, които чакаха бездействащите коли на гаджетата им лениво да се размърдат, сигнала да скочат на крака. Да изчеткат мястото, където са седели, и да излязат на слънце, махвайки за довиждане на другите, които оставаха.
Скоро след този ден влязох в стаята на Питър, докато Кони спеше. Усещах коментара му за мен в кухнята като покана с фиксирано време, която трябваше да използвам, преди неусетно да е изтекла. Двете с Кони бяхме пили бира преди лягане, облегнали се на плетените крака на мебелите й и гребящи с пръсти извара от голяма кутия. Изпих много повече бира от нея. Копнеех да ме завладее някакъв друг импулс и да ме принуди да предприема действия. Не исках да съм като Кони, която никога не се променяше, изчакваше нещо да се случи, ядеше цяла кутия със сусамени крекери, след което правеше десет подскока с разтваряне на ръцете и краката в стаята си. Останах будна, след като тя потъна в своя дълбок, неспокоен сън. Ослушвах се за стъпките на Питър по стълбите.
Най-накрая той шумно се прибра в стаята си, а аз изчаках, докато ми се стори, че мина дълго време, преди да го последвам. Промъквах се по коридора като призрак в къса лятна пижама, чийто хлъзгав полиестер бе нещо средно, по особен мрачен начин, между премяна на принцеса и бельо. Тишината в къщата беше като живо същество, тягостна и присъстваща, но също така оцветяваше всичко с несвойствена свобода, изпълваше стаите като сгъстен въздух.
Очертанията на Питър под одеялата бяха неподвижни, възлестите му мъжки крака стърчаха отвити. Чух дишането му, което бе хрипкаво от вторичните ефекти на взетите наркотици. Стаята му сякаш го прегръщаше. Това можеше да е достатъчно — да го наблюдавам как спи, като някой родител, който се задоволява с привилегията да си представя сладки сънища. Ритмичното му дишане сякаш отброяваше зърна на броеница, всяко поемане на въздух носеше спокойствие. Но аз не исках това да е достатъчно.
Когато се приближих, лицето му се изясни, чертите му се допълниха, след като привикнах с тъмнината. Позволих си да го наблюдавам без срам. Питър отвори очи, внезапно, и поради някаква причина не изглеждаше стреснат от присъствието ми до леглото си. Изгледа ме с поглед, благ като чаша с мляко.
— Бойд — изрече той, гласът му все още бе унесен от съня, но в премигването му и в начина, по който произнесе името ми, имаше примирение, което ме накара да усетя, че ме е очаквал. Че е знаел, че ще дойда.
Почувствах се неудобно да стоя по този начин.
— Можеш да седнеш — покани ме той. Приклекнах до дюшека, надвиснала глуповато. Мускулите на краката ми вече започваха да горят от усилието. Питър протегна ръка, за да ме издърпа изцяло върху леглото и се усмихна, макар да не бях сигурна, че дори можеше да види лицето ми. Мълчеше и аз направих същото. Стаята му имаше странен вид, гледана откъм пода — огромният гардероб, слабата светлина под вратата. Не бях в състояние да си представя Кони в стаите от другата страна. Кони, бълнуваща в съня си, както ставаше често, понякога обявяваше число, като играч на бинго с размътен ум.
— Мушни се под одеялата, ако ти е студено — предложи Питър и отметна завивките, така че видях голите му гърди, голотата му. Настаних се до него с ритуално безмълвие. Беше толкова лесно — избрах възможност, която винаги е била на разположение.