— Гладна ли си в последно време, а?
— Не ме докосвай, перверзнико — отвърна тя и плесна ръката му, за да я отдръпне. После леко се изкиска. — Да ти го начукам.
— Добре — откликна той и улови ръцете на Кони за китките. — Начукай ми го. — Тя вяло се задърпа, хленчейки, докато Хенри най-накрая не я пусна. Кони разтри китките си.
— Задник — измрънка тя, но не беше ядосана наистина. Това бе част от съдбата ти на момиче — да се държиш според очакванията за теб. Ако се разгневиш, си луда, а ако не реагираш, си кучка. Единственото, което можеш да направиш, е да се усмихваш от ъгъла, в който са те притиснали. Да участваш в шегата, макар тя винаги да е за твоя сметка.
Не харесвах вкуса на бирата, зърнестата горчивина, която нямаше нищо общо с приятната хигиенична хладина на мартинитата на баща ми, но изпих една, а после и втора. Момчетата захранваха ротативната от една пазарска чанта, пълна с монети от пет цента, докато не им останаха почти никакви.
— Трябва да вземем ключовете за машината — подхвърли Питър и запали един тънък джойнт, който извади от джоба си. — За да я отворим.
— Аз ще ги донеса — обади се Кони. — Да не ти стане много мъчно за мен — изтананика тихо тя на Хенри и леко му помаха с ръка, преди да излезе. Към мен само вдигна вежди. Разбрах, че това бе част от някакъв план, който бе измътила, за да прикове вниманието на Хенри. Да си тръгне и после да се завърне. Вероятно беше чела за този подход в някое списание.
Там бе грешката ни, мисля. Една от многото. Да вярваме, че момчетата действаха според някаква логика, която някой ден щяхме да разберем. Да вярваме, че тяхното поведение имаше някакво значение извън прибързания импулс. Бяхме като теоретици на конспирацията — виждахме поличба и намерение във всяка подробност, отчаяно желаехме да бъдем достатъчно важни, за да сме обектът на планиране и теоретизиране. Но те бяха просто момчета. Глупави, млади и откровени — не прикриваха нищо.
Питър остави ръчката да се върне на стартова позиция и се дръпна назад, за да отстъпи ред на Хенри — подаваха си цигарата с марихуана един на друг. И двамата носеха бели износени тениски. Питър се усмихна на шумната карнавална музика, когато ротативната машина изхвърли с дрънчене цяла купчина монети, но изглеждаше разсеян — привърши още една бира и пуши от джойнта, докато не стана омачкан и мазен. Разговаряха тихо. Дочувах части от разменените думи.
Обсъждаха Уили Потърейк: всички го познавахме — първото момче от Петалума, което се записа в армията. Баща му го беше накарал да се регистрира. След това го бях видяла в ресторант „Хамбургер Хамлет“ с една дребничка брюнетка, от чиито ноздри течаха сополи. Тя упорито го наричаше с цялото му име, Уил-ям все едно допълнителната сричка бе тайната парола, която щеше да го трансформира в пораснал и отговорен мъж. Беше се лепнала за него като гербова марка.
— Винаги е на алеята за коли пред къщата — каза Питър. — Мие си колата, сякаш нищо не е станало. Вече дори не може да я кара, поне така мисля.
Това бяха новини от другия свят. Като гледах лицето на Питър, усетих срам за това как театралничех, как разигравах истински чувства и се пресягах към света чрез песни. Питър можеше действително да бъде взет на военна служба, можеше действително да умре. Нямаше нужда да се насилва, за да се почувства по този начин, емоционалните упражнения, с които двете с Кони си запълвахме времето: „Какво ще правиш, ако баща ти умре? Какво ще правиш, ако забременееш? Какво ще правиш, ако някой учител иска да спи с теб, като господин Гарисън и Патриша Бел?“
— Кожата по чукана на ампутирания му крак беше цялата сбръчкана — обясни Питър. — Розова.
— Отвратително — обади се Хенри от ротативката. Не извърна очи от движещите се картинки на черешки, които се въртяха пред него. — Като искаш да убиваш хора, най-добре да нямаш нищо против онези от тях, които ти откъсват с взрив краката.
— И се гордее с това — продължи Питър, а гласът му се извиси, когато метна угарката на цигарата с марихуана по вратата на гаража. Загледа я как гасне. — Иска хората да го видят. Ето кое е ненормалното.
Драматизмът на техния разговор накара и мен да се почувствам драматично. Бях развълнувана от алкохола, чието парене в гърдите ми преувеличавах, докато не ме разчувства външен източник. Изправих се. Момчетата не забелязаха. Говореха си за филм, който бяха гледали в Сан Франциско. Разпознах заглавието — не го бяха прожектирали в града, защото се смяташе, че е перверзен, макар да не си спомням защо.
Когато най-накрая гледах филма, като възрастна, явната невинност на секссцените ме изненада. Непретенциозното дундесто коремче над срамните косми на актрисата. Как се смееше тя, когато придърпа лицето на капитана на яхтата към прекрасните си увиснали гърди. В неприличната сцена имаше нещо добродушно, сякаш самото развлечение съдържаше еротична идея. За разлика от филмите, които се появиха по-късно, в които момичетата потръпваха от отвращение, докато краката им се размятаха във въздуха като крайниците на мъртвец.