Върнах се няколко дни по-късно — бащата на Кони отвори вратата почти веднага, сякаш ме бе очаквал. Обикновено работеше в млекозавода до след полунощ, така че беше странно да го видя у дома.
— Кони е горе — упъти ме той. На плота зад него видях чаша уиски, воднисто и улавящо слънчевата светлина. Бях толкова съсредоточена върху собствените си планове, че не осъзнах кризисната атмосфера в къщата, необичайния смисъл на присъствието му.
Кони лежеше на леглото си, полата й се бе събрала нагоре, така че можех да видя дъното на белите й пликчета, цялата дължина на белещите й се бедра. Тя се изправи до седнало положение, когато влязох, примигвайки.
— Хубаво си се гримирала — отбеляза. — Само заради мен ли го направи? — После отново се хвърли върху възглавницата. — Новините ще ти харесат. Питър си тръгна. В смисъл че си тръгна завинаги. С Памела — каква изненада. — Тя извъртя очи, но произнесе името на Памела с перверзно удоволствие. Погледна ме косо.
— Какво искаш да кажеш с това, че си е тръгнал? — Паниката вече се усещаше в гласа ми.
— Той е такъв егоист — изсъска Кони. — Татко ни каза, че може да се наложи да се преместим в Сан Диего. На следващия ден Питър се изнесе. Взе част от дрехите и нещата си. Мисля, че отидоха в къщата на сестра й в Портланд. Искам да кажа, почти сигурна съм, че отидоха там. — Тя духна към бретона си. — Той е страхливец. А Памела е от типа момичета, които надебеляват, след като родят.
— Памела е бременна ли?
Кони ме погледна.
— Каква изненада — пет пари не даваш, че вероятно ще трябва да се преместя в Сан Диего.
Знаех, че от мен се очакваше да започна да изброявам начините, по които я обичах, колко тъжна щях да бъда, ако тя си тръгнеше, но бях хипнотизирана от образа на Памела, седнала до Питър в колата му, заспала на рамото му. Карти на „Авис“ в краката им, станали прозрачни от мазнината на хамбургери, задната седалка отрупана с дрехи и неговите учебници по механика. Как Питър можеше да погледне надолу и да види бялата линия от скалпа на Памела, на мястото, където косата й бе разделена на път. Можеше да я целуне, обзет от нежност, макар тя да спеше и никога нямаше да узнае.
— Сигурно просто е тръгнал да се пошляе — предположих. — Имам предвид, че нали не е изключено все пак да се появи?
— Майната ти — изруга Кони. Тя също изглеждаше изненадана от тези думи.
— Какво съм ти сторила? — попитах.
Естествено, и двете знаехме.
— Мисля, че предпочитам да остана сама — заяви превзето Кони и съсредоточено се загледа през прозореца.
Питър бягаше на север с приятелка, която може би носеше бебето му — нямаше как да се отърва от биологичните фантазии, от факта на умножаващите се протеини в корема на Памела. Но тук беше Кони, нейната закръглена форма върху леглото бе толкова позната, че можех да направя карта на луничките й, да посоча къде се намира белегът й от варицела. Винаги имаше Кони, внезапно я обикнах.
— Хайде да отидем на кино или нещо от тоя род — предложих.
Тя подсмръкна и се загледа в бледите ръбчета на ноктите си.
— Питър вече дори не е наоколо — отбеляза. — Така че всъщност няма защо да си тук. А и бездруго те чака училище интернат.
Неувереността и отчаянието ми бяха очевидни.
— Може би да прескочим до „Флаинг Ей“?
Кони прехапа устни.
— Мей казва, че не си много мила с мен.
Мей беше дъщерята на зъболекаря. Тя носеше карирани панталони и подхождащи им жилетки като някой младши счетоводител.
— Ти твърдеше, че Мей е скучна.
Кони се умълча. Ние съчувствахме на Мей, която беше богата, но глупава и смешна, ала разбирах, че сега Кони съжаляваше мен, наблюдаваше ме как жадувам за Питър, който вероятно бе планирал да отиде в Портланд от седмици. От месеци.
— Мей е симпатична — сви рамене Кони. — Наистина симпатична.
— Можем всички заедно да отидем на кино. — Сега вече натисках здраво педалите, търсех каква да е опора, някаква защита срещу пустото лято. Мей не беше чак толкова лоша, казах си аз, макар да не й бе позволено да яде бонбони или пуканки заради скобите й и да, наистина си го представих: ние трите.